Остров Тамбукту
Шрифт:
Като видях, че няма да изляза наглава с него, реших се на една рискована постъпка.
– Добре, съгласен съм - казах аз.
– Какво? - сепна се Боамбо. - Какво си съгласен?
– Съгласен съм да бъда принесен в жертва на крокодила. Нали това искаш? - обърнах се към Арики.
– Да!
– Добре, аз сам ще отида при крокодила. Първожрецът оживено попита:
– А пушката ще вземеш ли?
– Няма да я взема, успокой се. Но ще се защищавам, казвам ти го открито. Или крокодилът ще ме изяде, или аз ще го убия.
– С голи ръце ли? - попита ме Боамбо разтревожен.
– Не, с нож. Какво ще кажеш? - отново се обърнах към първожреца.
– Нана, тъй да бъде! - кимна с глава той. Попитах го кой е дал малоу на хората, които искаха да ме убият.
– Шамит - отвърна първожрецът.
V
Същия ден, преди да залезе слънцето, отидох в колибата на главатаря. Заварих там цялото му семейство. Зинга и майка й приготвяха вечеря в голямо гърне, което весело къкреше на огъня, а Боамбо кърпеше малка мрежа за ловене на риба. Само Амбо го нямаше. Аз държах в ръцете си голям и много остър нож и едно здраво въже, изплетено от ликото на палмови кори. Като ме видя, Боамбо попита:
– Отиваш ли?
– Отивам.
– С тоя нож ли ще убиеш крокодила?
– Да.
– Не ходи, Андо! - тревожно каза Зинга. - Ти няма да убиеш крокодила с тоя нож. Той ще те изяде!
– Няма да ме изяде! - твърдо казах аз.
Но това не я успокои. Очите й се наляха със сълзи.
– А въжето защо ти е? - попита ме Боамбо. - Да не мислиш да вържеш крокодила, преди да го убиеш?
– Не, разбира се - усмихнах се аз. - Искам да вържа с него едно малко прасенце.
– Прасенце? - учуди се главатарят. - Ти искаш да нахраниш крокодила с прасенце?
– Да, ще му пожертвувам едно малко прасенце, но то ще бъде последната му плячка. След това ще го убия.
Зинга изведнъж стана, бързо се приближи до мен и като ме хвана за двете ръце, умолително каза:
– Недей ходи, Андо! О, не ходи в залива! Крокодилът ще те изяде! Не те пущам, Андо! Никъде няма да ходиш!
Тя говореше през сълзи, но аз не можех да се откажа от това, което бях намислил. Майката на Зинга, която досега мълчаливо слушаше, седнала до огъня, смъмра дъщеря си:
– Остави го, той ще убие крокодила. Андо е умен, той знае какво прави.
Влезе Амбо с голяма торба на рамо, пълна с кенгарови орехи, остави я на нара, седна до огъня и сбута главните. Краката му бяха мокри. Докато ги грееше, Зинга му каза, че съм намислил да убия крокодила с нож.
– С нож? - учудено ме погледна той. - Вярно ли е?
– Вярно е - потвърдих аз.
Той помълча малко, след това решително каза:
– Добре, и аз ще дойда с тебе. Ще ти помогна...
– Няма нужда - възразих аз. - Сам ще убия крокодила. Тогава Арики ще млъкне, нали?
– Да, тогава той ще млъкне - потвърди Боамбо. - А хората ще го намразят още повече. Всички ще кажат: "Андо не е виновен. Ако беше виновен, крокодилът щеше да го изяде". И ще разберат, че Арики лъже.
Боамбо беше прав. Ако успея да убия крокодила, туземците ще въздъхнат с облекчение и ще ми благодарят, а приказките на Арики, че съм виновен в нещо, ще се разсеят като дим. Това още повече ме караше да изпълня намерението си, колкото и опасно да беше то. Главатарят пак ме предупреди:
– Внимавай, Андо! Никой досега не е убивал крокодил, защото кожата му е много дебела и твърда, а гърбът и опашката му са покрити с такива здрави плочки, че никакво копие не може да ги прободе.
– Зная - отвърнах аз. - Но кожата на корема му е тънка, нали? Ще ми дадеш ли едно малко прасенце?
Главатарят кимна с глава и излезе. След малко се върна с малко черно прасенце, което се мяташе в ръцете му и силно квичеше.
– Ето ти прасенцето - каза той, като ми го подаде. - Но знай, че ти сам се пъхаш в устата на смъртта.
Поех прасенцето усмихнат. Исках да изглеждам спокоен и уверен в успеха, но това не успокои Зинга. Аз виждах страха в очите й, а нейният умолителен поглед сякаш ми казваше: "Не ходи в малкия залив, крокодилът ще те изяде".
– Не ходи - проплака тя за последен път. - Ако се случи нещо лошо с тебе, знай, че всички ще плачем. Най-много ще плаче Зинга... Чуваш ли, Андо? Само един човек ще се радва - Арики...
Отново трябваше да я успокоявам. О, аз няма да загина! Няма да направя това удоволствие на Арики, не! Ще убия крокодила и ще се върна жив и здрав още тази вечер.
– Набу, иди с него - обърна се Зинга към баща си. - Иди и ти, Амбо!
Двамата мъже наистина взеха копията си и се приготвиха за път, но аз ги спрях.
– Останете тук и ме чакайте - казах аз и добавих усмихнат: - Като види много хора, крокодилът ще се уплаши и няма да излезе от водата.
Аз казах истината - моят успех зависеше от това, дали крокодилът ще излезе на брега, примамен от прасенцето, или не. Той има добре развит слух и силно зрение. Ако усети, че на брега има много хора, може да се уплаши и да си остане във водата. Тогава моят план ще пропадне. Освен това главатарят и синът му с нищо не биха могли да ми помогнат, но можеха да ми попречат.
Затъкнах ножа на колана си, взех прасенцето и въжето и тръгнах през гората към залива. Слънцето беше се наклонило към върха на далечната планина и в гората беше прохладно. Чуваха се много птичи гласове - тропическият лес беше пълен с живот. Високите дървета с дебели дънери стояха непоклатимо и твърдо като гиганти на здрави нозе. Някои от тях бяха на хиляда, други на две, на три и на четири хиляди години. Когато Омир е пишел Илиадата и Одисеята, те са били на хиляда и повече години. Колко кратък е човешкият живот в сравнение с живота на тия дървета гиганти! Една глупава морска костенурка живее триста години, орелът живее петстотин години, а на човека не са дадени дори сто години! Това не е справедливо. Природата е сляпа като Темида.