Остров Тамбукту
Шрифт:
Аз мислех, че след многобройните си безуспешни опити да ми напакости първожрецът е съзнал безсилието си. Най-напред се опита да настрои против мене цялото племе, но никой не се хвана на неговата стръв. След това дойде интригата с Амбо и Канеамеа. Първожрецът искаше да използува обичта на младия момък към дъщеря му и да го накара да ме убие, но самата Канеамеа въстана против злокобния си баща и враждата на Амбо към мен се разсея като дим. Нашето приятелство със сина на главатаря стана още по-сърдечно. Арики загуби и това сражение. Какво още можеше да направи той? Да накара туземците да ме хвърлят в океана с камък, вързан на краката? Той не можеше да направи това, защото туземците не биха го послушали. Оставаше му само едно: да се помири и да се преструва, че не забелязва моето съществувание. Все пак аз добре познавах първожреца и смятах, че негласното примирие между нас няма да трае дълго време. Рано или късно затаената омраза на Арики ще избухне с нова сила, стига да направя нещо, което не е по волята му. И тъкмо затова смятах, че неговото пиянство е в моя полза: колкото по-често се напива, толкова по-рядко ще се сеща за мен.
Така мислех аз, но скоро се убедих, че съм се лъгал...
II
Малкият Акгахар, който ловеше риба в залива, неочаквано нададе силен писък и хукна да бяга към брега. Заедно с Гахар изтичахме при него да видим какво става. Момчето беше излязло вече от водата и цяло трепереше.
– Какво има? Защо викаш? - попита го дядо му разтревожен.
– Абадан! Абадан! - извика малкото момче задъхано. Очите му бяха широко открити, лицето му беше потъмняло от страх. (Аз и по-рано бях забелязал, че в минути на страх лицата на туземците потъмняваха, вместо да побледняват).
– Къде е? - сепна се старецът.
– Ето го! - посочи момчето към тихите води на залива. - Идва насам! Калиман абадан! Голям крокодил!
Едва тогава забелязах дългата муцуна на крокодила, който плуваше към по-малкото внуче на Гахар. А то, унесено в играта, не забелязваше опасността и спокойно пляскаше с ръце и с крака в топлата вода.
Крокодилът бързо се приближаваше към него. На десетина метра от брега водата беше плитка и краката на крокодила опряха в песъчливото дъно, а дебелият му гръб лъсна над водата и се заклати тежко. Той не беше много далеч от нас и аз видях как зловещо святкаха безцветните му очи, а дългите му здрави челюсти с остри зъби широко се разтвориха. Той бързаше да налапа жертвата си. Двамата с Гахар едновременно хукнахме с всички сили към детето, грабнахме го за ръцете и го повлякохме към гората, когато страшният хищник беше само на няколко крачки от него.
Крокодилът нададе злобен рев, който приличаше на вълчи вой и на кучешки лай едновременно, силно плесна с дългата си опашка по водата и затрака със зъби като картечница. Той беше изпуснал плячката си и яростта му нямаше край. Като нададе още веднъж силен вой, крокодилът се обърна тромаво и бързо заплува обратно към дълбоките води на залива. Широкият му гръб, покрит с твърди рогови плочки, за последен път лъсна на слънцето и се скри под водата.
Туземците бяха ми разказвали, че в големия залив има крокодили, но в малкия тия хищници никога досега не бяха се появявали, защото не можеха да минат през плиткия проток. Как се е промъкнал през него крокодилът? Имаше само едно обяснение: той е влязъл в малкия залив през време на приливите. Тогава водата се дига два-три метра над обикновеното си равнище и протокът става по-дълбок и по-широк.
Мълвата за крокодила бързо се разнесе из селото и разтревожи хората. Малкият залив беше любимото място на туземците. На равния му пясъчен бряг те държаха лодките си, тук идваха всяка вечер много младежи, девойки и деца да се къпят и техните весели гласове до късно се носеха далеч из тропическия лес. А сега заливът изведнъж опустя. Никой не смееше да се къпе в него. Хората не излизаха с лодките си в открито море, защото се страхуваха да минат през залива. Риболовците се лишиха от най-любимото си занятие. Селото остана без риба. Това беше цяло нещастие. Туземците се хранеха само с плодове, ямс, таро и сладки батати, но те скоро им омръзнаха. Свинете, кучетата и дребните полудиви кокошки бяха малко и рядко се появяваха на трапезата им.
Тогава Арики отново се появи на сцената. Напразно мислех, че конякът на Смит ще го направи безвреден - той беше неуморим в злобата си. Изглежда, че е чакал първия удобен случай, за да почне пак да плете своите интриги. Когато мълвата за крокодила се разнесе из селището, първожрецът почна да шушне от ухо на ухо, че Дао изпратил в залива тоя опасен хищник за наказание на ония, които не тачат първожреца и не се вслушват в неговите съвети. Разбира се, аз бях най-големият грешник и главният виновник за бедствието - така казал първожрецът на Боамбо.
Веднъж Боамбо дойде в моята колиба, седна на нара и мълчаливо запали цигарата, която му дадох. По всичко личеше, че иска да ми каже нещо, но не знае откъде да почне. Винаги когато искаше да каже нещо много важно, той дълго мълчеше, преди да заговори, но сега аз нямах търпение и го попитах какво се чува за крокодила.
– Много лошо! - отвърна главатарят, без да ме погледне. Той беше седнал кръстато, с наведена глава, замислен и мрачен. Цигарата димеше в ръката му, но той не се сещаше да смукне от лютивия дим, макар че беше страстен пушач.
– Много лошо! - повтори той, като въздъхна тежко. - Няма риба. Хората тръгнаха да ловят гущери по сипеите. Събират червеи по гнилите дървета и разни буболечки. Ядат само таро, ямс и уму... Децата искат риба, но никой не смее да отиде при лодките в малкия залив. Хората се страхуват от крокодила.
– А защо не го убиете? - попитах го аз.
– Не можем - отвърна главатарят.
– Опитвахте ли се?
– Да, вчера. Чакахме дълго в гората. Най-после крокодилът излезе на брега, да се грее на слънцето. Когато заспа, излязохме тихо от гората и хвърлихме копията си. Те се удариха в гърба му и отскочиха, без да се забият. Върховете им се счупиха в твърдата му кожа. Тогава Арики каза, че крокодилът е свещен, и забрани да го убиваме.
Известно е, че първобитните племена смятали някои животни за свещени, а ацтеките, ирокезите, мохиканите и други индиански племена, които населявали Северна и Южна Америка, преди тоя континент да бъде открит от Колумб, смятали, че произходът им води началото си от някое животно. Поради това родовете им носели имената на животни и тия животни били смятани за свещени. Дори и сега някои религиозни хора в Индия смятат гангския гавиал, маймуните и кравите за свещени и ги хранят, без да имат полза от тях. В Индия и сега съществуват "храмове", обитавани от маймуни, а в някои градове можете да видите насред улицата легнала крава, която спокойно си преживя, и никой не я безпокои. Пешеходци, велосипедисти, коли - всички минават край "свещената" крава предпазливо, да не я тревожат.
– Е добре, тогава аз ще го убия.
– С какво?
– С пушката.
– Недей, недей! - замаха главатарят с ръка. - Ако го убиеш, ще се случи още по-голяма беда.
– Каква беда може да се случи?
– Нали ти казах, крокодилът е свещен. Така каза Арики.
– И ти му вярваш, нали?
– Всички му вярват. И всички казват, ако убием крокодила, ще се случи още по-голяма беда.
Колкото и да разпитвах главатаря каква беда ще се случи, нищо не можах да узная от него. Види се, и самият той не знаеше.