Отмъщение от отвъдното
Шрифт:
— Ако го видиш, просто ми кажи. И може да подшушнеш на всички, че ще бъда признателен, ако не говорят с него за мен.
— Дадено — отговори Гари и си тръгна видимо успокоен. Чух го да говори с един от готвачите, после вратата се затвори зад тях и всичко притихна.
Кафето беше изстинало. Излях го в мивката, разпечатах всичко, което намерих за Уолас, и се прибрах у дома.
Мики Уолас седеше в мотелската си стая до търговския център на Мейн и записваше бележките от срещата си с Паркър. Като репортер беше се научил да записва всичко, докато му е още прясно в главата, защото няколко часа по-късно паметта започва да изневерява. Можеш да си мислиш, че си запомнил най-важното, но си спомняш само онова, което не си забравил — важно или не. Мики имаше навика да си записва материала подробно в няколко бележника и после да
Нито се изненада, нито се разочарова от първоначалната реакция на Паркър на предложението му. Всъщност смяташе, че е малко вероятно Паркър да му сътрудничи за написването на книгата, но пък защо да не попита. Повече го учудваше, че все още никой не беше написал книга за него, като се има предвид какво бе направил този човек и с какви случаи е бил свързан, но това бе само едно от множеството странни неща, свързани с Чарли Паркър. Въпреки историята и действията си той по някакъв начин бе успял да остане извън полезрението. Дори в материалите за най-нашумелите случаи името му оставаше заровено някъде в дребния шрифт. Сякаш имаше тайно споразумение във връзка с него и негласно съгласие от негова страна събитията да не бъдат раздухвани.
И това се отнасяше само за нещата, промъкнали се до публичността. Уолас вече доста беше душил и се бе натъкнал на името на Паркър във връзка с някакви дела в северната част на щата Ню Йорк, в които бяха замесени и руски мафиоти или поне така се говореше. Мики беше успял с няколко бири да развърже езика на ченге от Масина и бързо схвана, че е било прикрито нещо голямо. Обаче, когато на следващия ден се опита отново да говори с ченгето, го изгониха от града и го предупредиха недвусмислено да не се връща повече. След това следата изчезна, но любопитството на Мики се изостри.
Миришеше му на кръв, а кръвта продаваше книгите.
Тринайсета глава
Емили Киндлър напусна градчето, в което бе живяла през последната година малко след погребението на родителите на мъртвото си гадже. Причината за смъртта им не бе изяснена, но в градчето решиха, че двамата сами са сложили край на живота си, въпреки че началникът Дашът все по-настойчиво се питаше защо са го направили, преди да погребат сина си, както е редно. Съмняваше се, че има родители, които не биха искали да изпратят подобаващо мъртвото си дете, колкото и да са съсипани от случилото се. Той оспорваше публично и в мислите си мнението, че двамата са се самоубили, и се зае със смъртта на родителите и с убийството на сина им.
Нямаше никакво съмнение, че Емили Киндлър е искрено потресена от тяхната смърт. Един от местните лекари бе принуден да й сложи упойка, за да се успокои, а близките й дори се тревожеха, че може да се наложи да влезе в психиатрия. Емили разказа на Дашът, че е ходила при семейство Фарадей вечерта преди да умрат и че Даниъл Фарадей й се сторил доста съсипан. Нищо обаче не подсказвало, че родителите на Боби Фарадей възнамеряват да сложат край на живота си.
Засега единствената улика във връзка с убийството на Боби Фарадей бе дошла от щатската полиция, която установи, че две седмици преди смъртта си Боби е участвал в някаква препирня в бар в Макензи на десетина километра от града. Въпросното крайпътно заведение беше любимо място на мотоциклетистите и пияният Боби явно се е занасял с момиче, свързано с мотористите от групата на Кръстоносците. Те бяха базирани в Южна Калифорния, но щъкаха чак до Оклахома и Джорджия. Разменили си остри думи и малко юмруци, после изхвърлили Боби на паркинга и му сритали задника. Имал късмет, че не го прегазили, но някой в заведението, който познавал Боби, се намесил в негова защита и казал, че той е още хлапе и че преживява болезнено края на връзката си. Здравият разум надделял. Е, помогнало и случайното пристигане на патрулна на щатската полиция точно когато Кръстоносците умували дали да не нанесат на Боби сериозни телесни повреди, за да отвлекат вниманието му от емоционалните поражения. Кръстоносците не бяха стока, но началникът на полицията не можеше да допусне, че ще удушат един младеж само защото ги е подразнил. Въпреки това детективите от щатската полиция смятаха, че си струва да тръгнат по тази следа, и в момента преследваха Кръстоносците, подпомагани от ФБР. Междувременно
Емили Киндлър била у дома сама по времето, когато смятаха, че е извършено убийството на приятеля й, което означаваше, че тя няма алиби. Същото обаче важеше за половината град. Доколкото можеха да отсъдят, газта в къщата на семейство Фарадей е била пусната някъде след полунощ, преди два часа. Повечето хора в града по това време бяха в леглата си.
Шефът всъщност нямаше подозрения Киндлър да е замесена в смъртта на Боби Фарадей и подозренията му относно начина, по който родителите на Боби са намерили смъртта си, също не включваха нея, макар от добросъвестност да бе обмислил и тази вероятност. Когато началникът на полицията спомена Емили като заподозряна пред заместник главния патолог Хоумър Локуд, който живееше в града и познаваше Емили и семейство Фарадей, възрастният мъж просто се засмя.
— Тя няма физическата сила да направи това с Боби Фарадей — отговори той на началника. — Ръцете й трябва да са стоманени.
Затова, когато Емили съобщи на началника, че възнамерява да напусне града, той не я винеше. Помоли я да му съобщи, когато се установи някъде, и известно време да го държи в течение на местопребиваването си, и тя се съгласи. Нямаше причина да не й позволи да замине. Емили остави на полицейския началник телефонен номер, на който може да я намери, и адреса на хотел в Маями, където възнамеряваше да работи като сервитьорка, и го увери, че би се върнала по всяко време, ако може да помогне на разследването. Обаче когато Дашът я потърси, се оказа, че телефонният номер вече не се използва, а управителят на хотела в Маями го осведоми, че Емили изобщо не е приела предложението му за работа.
Явно Емили Киндлър беше изчезнала.
Тя се запъти на север. Искаше да усети мириса на морето, да си проясни главата. Искаше да опита да се отърси от онова, което я преследваше. Само че то я беше открило в малкото градче в Средния запад и бе отнело живота на семейство Фарадей. Знаеше, че ще я намери отново, но не смяташе просто да се сгуши в някой ъгъл и да чака това да се случи.
Мъжете я заглеждаха, докато седеше в автобуса на „Грейхаунд“, взряна в еднообразния пейзаж, който постепенно се превърна в леки възвишения, все още покрити със сняг. Някакъв тип с протъркано кожено яке, който вонеше на пот и на феромони, се опита да я заговори по време на едно от спиранията за почивка, но тя бързо се измъкна и се върна на мястото си зад шофьора. Един мъж към шейсетте я взе под крилото си и стрелваше с убийствен поглед всеки, който се опиташе да седне на свободното място до момичето. Когато мъжът с коженото яке се върна в автобуса с явното намерение да смени мястото си, за да е по-близо до обекта на интереса си, шофьорът му нареди да си седне на задника и да не мърда, докато не пристигнат в Бостън.
Мъжкото внимание накара Емили да се замисли за Боби и тя усети как сълзи парят в очите й. Не беше влюбена в него, но го харесваше. Беше забавен, мил и непохватен, поне докато не започнеше да пие, когато на повърхността изплуваше гневът и раздразнението му към баща му, към малкото градче и дори към нея.
Не беше съвсем сигурна какво търси у един мъж. Понякога й се струваше, че долавя някакъв намек, кратък проблясък на онова, което търсеше, сякаш светлина за кратко озаряваше мрака. Откликваше и мъжът на свой ред също откликваше. Понякога Емили не успяваше да се отдръпне навреме и изтърпяваше последиците — обидни думи, понякога дори физическо насилие, а веднъж едва не се случи нещо по-лошо и от това.
И тя като някои млади мъже и жени на своята възраст се бе опитала да открие призванието си. Все още не й бе ясно по кой път иска да поеме животът й. Мислеше, че би могла да стане художничка или писателка, защото обичаше книгите, картините и музиката. В големите градове прекарваше часове наред по музеи и галерии, застанала пред великите платна с надеждата да я погълнат, да се слее с техния свят. Когато можеше да си го позволи, купуваше книги. А ако нямаше достатъчно пари, се записваше в библиотеката, макар да не беше същото да чете книга, която не е нейна. Въпреки това книгата създаваше у нея усещането, че не е съвсем изгубена, че не се носи из света съвсем без посока. И други се бяха борили с проблеми като нейните и се бяха справяли.