Отмъщение от отвъдното

Коннолли Дж. Дж.

— Един момент — каза мъжът. Вдигна чашата, взе картичката и ми я даде. Взех я, прочетох я и я оставих отново на бара.

— Хубава визитка — отбелязах и така си беше. Името му, Майкъл Уолас, беше написано с изпъкнали златни букви заедно с номер на пощенска кутия в Бостън, два телефонни номера, имейл адрес и уебсайт. Според визитката човекът работеше като „писател и репортер“.

— Задръжте я — каза той.

— Не, благодаря.

— Не, настоявам.

Лицето му имаше решително изражение, което не ми допадна много. Беше като на ченгетата, когато притискат заподозрян, а той не схваща посланието.

— Настоявате? — Пет пари не давах за тона му.

Той бръкна

в чантата си и извади две книги с меки корици. Първата май бях виждал по книжарниците — разказваше за мъж от Северна Калифорния, който за малко да успее да се измъкне безнаказано, след като бе убил жена си и двете си деца, твърдейки, че са се удавили, когато буря връхлетяла яхтата им. Сигурно щеше да успее да отърве кожата, ако един от криминолозите не бе забелязал слаби следи от химикали в солената вода в дробовете на намерените тела и не ги бе сравнил с петната от мивката в камбуза на яхтата, което доказваше, че съпругът е удавил и трите жертви в мивката, преди да изхвърли труповете зад борда. Когато най-накрая убиецът признал злодеянието, причината за убийствата била, че „те никога не правеха нищо навреме“. Втората книга явно беше по-стара — стандартен материал за серийни убийци, съсредоточен най-вече над сексуалните престъпления. Заглавието й беше почти толкова зловещо, колкото съдържанието: „Кръв на улицата“.

— Аз съм авторът — поясни той ненужно. — Майкъл Уолас. С това се занимавам. Разказвам истински криминални истории. — Протегна ръка. — Приятелите ми казват Майки.

— Няма да ставаме приятели, господин Уолас.

Сви рамене, сякаш точно такъв отговор беше очаквал.

— Ето какво, господин Паркър. Чел съм много за вас. Вие сте герой. Заловили сте неколцина наистина лоши хора, но досега никой не е разказал пълната история на стореното от вас. Искам да напиша книга. Искам да разкажа историята ви — смъртта на съпругата и на детето ви, как сте преследвали извършителя и как след това преследвате и други като него. Вече имам издател в Ню Йорк и съм измислил заглавието. Ще се казва „Ангел отмъстител“. Хубаво е, нали?

Не отговорих.

— Авансът не е голям, средна петцифрена сума, което не е съвсем зле за такава работа, но съм готов да го поделя с вас в замяна на вашето сътрудничество. Същото важи за авторските права. Моето име ще стои на корицата, но историята ще бъде вашата, каквато искате да бъде разказана.

— Не искам да разказвате историята ми, господине. Разговорът ни приключи. Кафето е от мен, но ви съветвам да не оставате дълго.

Извърнах се, но той не млъкна:

— Изглежда не разбирате, господин Паркър. Не искам да се караме, но аз ще напиша книгата, независимо дали ще ми помогнете. Голяма част от фактите вече са публично достояние, а аз ще открия и други по време на проучването си. Вече съм свършил доста предварителна работа и съм се свързал с хора в Ню Йорк, които са склонни да говорят. Има и други от родното ви място и от тук, които ще ми разкажат каквото знаят за живота ви. Давам ви шанс да оформите материала, да откликнете. Искам само няколко часа от времето ви през следващата седмица-две. Работя бързо и няма да ви се натрапвам повече, отколкото е абсолютно необходимо.

Мисля, че се изненада от светкавичното ми движение, но му прави чест, че не трепна дори когато почти се залепих за лицето му.

— Чуй какво ще ти кажа — подех тихо, — тая няма да я бъде. Сега ще станеш, ще си тръгнеш и повече няма да ми се мяркаш пред очите. Книгата ти свършва тук. Ясно ли е?

Уолас взе бележника си, почука с него веднъж по бара и го прибра в джоба си. Облече си сакото, уви шала около врата си и остави три долара

на бара.

— За кафето и бакшиша — каза той. — Ще ви оставя книгите. Разгледайте ги. По-добри са, отколкото си мислите. Ще намина отново след ден-два, за да проверя дали не сте размислили.

Кимна ми за сбогом и си тръгна. С рязко движение пометох книгите в кошчето за отпадъци под бара. Джаки Гарнър, който слушаше целия разговор, слезе от стола си и се приближи до мен.

— Ако искаш, мога да се погрижа — предложи той. — Този задник сигурно е още на паркинга.

Поклатих глава.

— Зарежи го.

— Аз няма нищо да му кажа — увери ме Джаки. — А ако се опита да говори с Поли и с Тони, те ще хвърлят тялото му в залива Каско.

— Благодаря, Джаки.

— Да, добре…

Откъм паркинга на заведението се чу запалването на двигател. Джаки от входа наблюдаваше как Уолас потегля.

— Син таурус — оповести той. — С масачузетски номера. Стар. Не е нает. Известните писатели не карат такива коли. — Върна се на бара. — Смяташ ли, че ще успееш да го накараш да спре?

— Не знам, ще опитам.

— Изглежда упорит.

— Да, така е.

— Е, предложението ми още е в сила. Тримата с Тони и Поли умеем да се справяме с упоритите. За нас това е предизвикателство.

Джаки поостана след затварянето на бара, но не от загриженост за мен. Интересуваше го жената, която, както ми прошепна, се казваше Лайза Гудуин. Изкушавах се да я извикам и да я предупредя да бяга с всичка сила и да не се обръща назад, ако наистина има намерение да излиза с Джаки, но не беше честно и към двамата. Според Дейв, който я познаваше от предишни посещения в „Мечката“, беше свястна жена, която вече няколко пъти бе избирала неподходящи мъже. В сравнение с някои от предишните и любовници Джаки беше направо Кари Грант. Той беше предан, добросърдечен и за разлика от някои от предишни й гаджета, никога не би й посегнал. Живееше с майка си и си падаше по самоделните амуниции, които не бяха толкова избухливи, колкото майка му, но Лайза щеше да се справи с тези проблеми, когато и ако възникнат.

Налях си остатъка от кафето от каната и отидох в кабинета отзад. Включих компютъра и открих каквото можах за Майкъл Уолас. Разгледах уебстраницата му, после прочетох някои от материалите му по вестниците, които спираха да излизат през 2005 г., а също и рецензиите за първите му две книги. След един час вече разполагах с домашния му адрес, с номера на социалната му осигуровка, с подробности за развода му през 2002 г. и за случая, когато беше шофирал в нетрезво състояние през 2006 г. На сутринта трябваше да поговоря с Ейми Прайс. Не бях сигурен дали изобщо е възможно да бъдат предприети законови действия, за да попреча на Уолас да пише за мен, но не исках името ми да се появява на корицата на книга. Ако Ейми не можеше да помогне, щеше да се наложи да попритисна Уолас, а той нямаше да реагира положително на такъв натиск.

Гари влезе тъкмо когато бях свършил.

— Добре ли си? — попита.

— Да, добре съм.

— Ами, приключихме.

— Благодаря. Върви си вкъщи и се наспи. Аз ще заключа.

— Ами… лека нощ. — Той се позабави на прага.

— Какво има?

— Ако онзи тип, писателят, дойде пак, какво да правя?

— Сложи отрова в питието му. Обаче внимавай къде ще изхвърлиш трупа.

Гари изглеждаше объркан, сякаш не беше сигурен дали се шегувам. Познавам този поглед. Повечето хора, които работеха в „Мечката“, поназнайваха това-онова за миналото ми, особено местните, които идваха от години. Кой знае какви истории разказваха на Гари в мое отсъствие!