Отмъщение от отвъдното

Коннолли Дж. Дж.

Емили не стигна чак до Бостън, а слезе в един град в Ню Хампшър. Не знаеше причината, просто се довери на инстинкта си. Седмица по-късно все още не беше успяла да хареса градчето, но въпреки това остана. Изкуството и културата не бяха на почит тук. Имаше само един малък музей, смесица от история, повечето местна, и от изкуство — също местно в по-голямата си част. Всички други експонати изглеждаха някак случайни, импулс от страна на хора, чиито средства не отговарят на вкуса им или чийто вкус не отговаря на средствата им в градче, където хората усещаха, че е уместно и дори необходимо да имат някакъв музей, но без напълно да разбират защо. Това отношение, изглежда, бе обхванало всички слоеве и Емили не си спомняше друг път да е попадала в среда, в която творчеството е така потъпкано и задушено. Е, поне докато не си спомни родното си градче. И там нямаше място за изкуството и красотата, а къщата,

в която беше отраснала, бе напълно лишена от подобни труфила. Нямаше място дори за списания, ако не броим порносписанията на баща й.

От толкова време не бе мислила за него. Майка й ги беше напуснала, когато Емили бе още дете, и бе обещала да се върне и да я вземе, но така и не го направи, а след време научиха, че е умряла някъде в Канада и че е погребана от семейството на новия си приятел. Бащата на Емили направи необходимото, за да й осигури образование и физическо оцеляване, но почти нищо повече. Тя ходеше на училище и винаги имаше пари за книги. Хранеха се добре, но само вкъщи, никога на ресторант. Отделяха пари в един буркан за домакинските разходи и той й даваше джобни, но Емили не знаеше къде отиват останалите му средства. Баща й не пиеше прекалено и не вземаше наркотици. Нито веднъж не й посегна — любовно или гневно, а когато тя порасна и тялото й съзря, той адски много внимаваше да не направи или да не каже нещо, което може да се окачестви като неуместно или двусмислено. Никога нямаше да узнае колко признателна му бе Емили за това. Беше чувала някои от момичетата в училище да разказват за бащите и пастроците си, за братята и чичовците си, за новите гаджета на изморените си и самотни майки. Баща й не беше такъв. Той просто странеше от дъщеря си и бе свел разговорите си с нея до минимум.

Въпреки това тя никога не се почувства пренебрегната. Когато се появиха проблемите й в училище — трудностите в час, плачът в тоалетната, — когато тя навлезе в пубертета, той говори с директора и уреди Емили да се срещне с психолог, макар че тя не сподели с милия и благ човечец с очила без рамки почти нищо, точно като с баща си. Не искаше да разговаря с психолог. Не искаше по никакъв начин да я възприемат като различна, затова не му разказа за пристъпите на главоболие, за това как й причернява пред очите, как сънува, че нещо се показва от черна яма и как зъбите му се впиват в сърцето й. Не сподели параноята си, усещането, че личността й е много крехка и може всеки момент да изчезне или да се строши. След десетина сеанса психологът заключи, че тя е такава, каквато изглежда — нормално, макар и чувствително момиче, което след време ще намери мястото си в света. Възможно бе трудностите й да предвещаваха нещо по-сериозно, някакъв вид шизофрения може би, затова психологът посъветва нея и най-вече баща й да следят за съществени промени в поведението й. След това баща й се отнасяше с нея съвсем различно и през следващите месеци тя два пъти се бе събуждала посред нощ и го бе сварвала да стои по халат на вратата на стаята й. Питаше го случило ли се е нещо, той й отговаряше, че е викала насън, а тя се питаше дали баща й е чул онова, което сигурно е изрекла.

Баща и работеше като шофьор в един склад за мебели „Трехо и синове“, мексиканци, успели да се замогнат. Беше единственият немексиканец сред служителите. Емили не знаеше на какво се дължи това. Когато го попита, той призна, че също не знае. Сигурно защото беше добър шофьор, но Емили допускаше, че е по-скоро защото „Трехо“ продаваха най-различни мебели, някои скъпи, други — не, на най-различни хора. Баща й вдъхваше доверие, изразяваше се добре и беше кротък човек. Той беше приемливо лице за по-богатите клиенти на „Трехо“.

Всяка мебел в къщата им беше купена с отстъпка от неговите работодатели обикновено защото беше повредена или толкова грозна, че нямаше никаква надежда да бъде продадена. Баща й беше отрязал и изгладил с шкурка краката на кухненската маса, опитвайки се да ги подравни, но в резултат масата стана прекалено ниска и не можеха да пъхнат столовете под нея, след като се нахранеха. Канапетата в хола бяха удобни, но различни, а килимите бяха евтини, но трудно се износваха. Единствено телевизорите им бяха качествени, а баща й редовно заменяше стария апарат с появилия се на пазара нов модел. Гледаше исторически филми и телевизионни игри, рядко спорт. Искаше да научава разни неща и дъщеря му мълчаливо учеше заедно с него.

Когато най-накрая замина, Емили се запита дали баща й изобщо ще забележи. Подозираше, че просто ще приеме отсъствието й с признателност. Едва по-късно осъзна, че понякога той изглеждаше едва ли не уплашен от нея.

Намери си работа като сервитьорка, този път в най-близкото подобие на бохемско кафене, с което можеше да се похвали градчето. Не плащаха много, но пък и наемът й не беше висок, а в кафенето поне пускаха хубава музика и другите от персонала не бяха пълни загубеняци. Докарваше си допълнително, като през почивните

дни работеше в бар. Не й беше много приятно, но пък вече се бе запознала с един тип, който явно я харесваше. Беше дошъл с приятели да гледа хокейния мач, но беше различен от тях и се опита да пофлиртува с нея. Имаше хубава усмивка и не ругаеше като другите момчета, а тя се възхищаваше на такава способност у един мъж. След това се появи още няколко пъти и Емили усети, че момчето събира смелост да я покани да излязат. Обаче не беше сигурна дали е готова, не и след всичко, което й се бе случило. Все пак у него имаше нещо, което я интригуваше. Ако я поканеше, щеше да се съгласи да излязат, но щеше да го държи на разстояние, докато не узнае повече за него.

Не искаше нещата да свършат като с Боби. През четвъртата си нощ в града се събуди, след като беше сънувала, че мъж и жена вървят по улицата към новия й апартамент. Видението беше толкова живо, че тя отиде до прозореца, очаквайки да види двете фигури, застанали под най-близката улична лампа, но долу нямаше никого. Насън почти бе успяла да зърне лицата им. Сънят я спохождаше вече много години, но едва наскоро чертите на мъжа и жената бяха започнали да се проясняват и да се очертават все по-отчетливо с всяко следващо посещение. Все още не ги бе разпознала, но знаеше, че наближава моментът и това да стане.

И тогава щеше да настане мигът на разплатата. В това поне беше сигурна.

III

Прекъсни последната скръбна целувка,

що две сърца пресушава, изпепелява…

Извърни душа натам, насам мен остави…

Джон Дон (1572–1631), „Накрая“

Четиринайсета глава

Всяка петъчна вечер прекарвах в „Мечката“ заедно с най-големия ни доставчик „Напи“. „Мечката“ доставяше бира три пъти седмично, но от „Напи“ се снабдявахме с осемдесет процента от цялото количество, така че поръчката беше голяма. Камионът на „Напи“ идваше винаги в петък, проверявахме и прибирахме трийсетте кега, плащах за доставката, а после черпех шофьора един обяд и разговаряхме за бира, за семейството му и за спада в икономиката.

„Мечката“ имаше малко по-различни критерии по отношение на клиентите си от повечето барове. Заведението беше популярно сред хората, които се занимават с обратно изкупуване, и напоследък на паркинга ни спираха все повече от тях. Аз не бих се занимавал с такава работа, но повечето от тях гледаха на занятието си доста философски. Можеха да си го позволят. С няколко изключения бяха едри и сурови мъже, макар че най-суровият от тях, Джак Елмс, който ядеше бъргър и си проверяваше телефона на бара, беше висок едва метър и шейсет и едва ли тежеше повече от шейсет килограма. Говореше тихо и никога не го бях чувал да ругае, но за него се разказваха легендарни истории. Пътуваше с един крастав териер на предната седалка на пикапа си, а под таблото на колата си държеше алуминиева бейзболна бухалка. Не знаех да има пистолет, но бухалката му беше строшила доста глави, а кучето му се славеше с рядкото умение да захапва някой за тестисите и да увисва на тях, ръмжейки, ако този някой дръзнеше да заплаши любимия му господар.

Излишно е да споменавам, че кучето не бе допускано в бара.

— Мразя това време на годината — каза Нейтан, шофьорът на „Напи“, привършвайки обеда си и готвейки се да излезе на студа. — Трябва да си намеря работа във Флорида.

— Обичаш да си на топло, а?

— Не, не обичам да е много топло, ама това… — направи той жест към света извън тъмния пашкул на „Мечката“ и навлече палтото си. — Може и да му викат пролет, ама не е. Все още е убийствен студ.

Имаше право. Тук имаше само три сезона или поне така изглеждаше: зима, лято и есен. Нямаше пролет. Вече бе средата на февруари, обаче не се забелязваха никакви истински признаци за възраждащ се живот, никакви прояви на обновление. Улиците на града бяха укрепени с крепостни валове от сняг и лед, а по-широките тротоари бяха набраздени от следите на машините, които ги бяха почиствали многократно. Е, най-неприятният сняг вече го нямаше. Обаче заваляха ледените дъждове и настана почти безкрайната обсада на адски упорития студ, от време на време съпътстван от силни ветрове, но ушите, носовете и пръстите на хората почервеняваха и когато не духаше. Закътаните улици бяха покрити с ледени участъци — някои видими, други не, а стръмните места от главната улица към пристанището бяха опасни, ако човек няма сериозни подметки. Любимият на туристите паваж не правеше изкачването по-малко рисковано. Метенето на подовете на баровете и на ресторантите ставаше още по-досадно поради натрупаната киша и лед, пясък и морска сол. На места — покрай паркингите и долу по пристаните — купчините сняг и лед бяха страшно високи, сякаш пешеходците водеха някаква окопна война. Някои от ледените късове имаха размера на канари, изригнали като че от дълбините на необикновен и почти замръзнал вулкан.