Отмъщение от отвъдното
Шрифт:
Вдигна чашата си към Мики и каза:
— Slainte.
— Наздраве! — отговори Мики и отпи голяма глътка. За щастие беше толкова студена, че почти не й усети вкуса. Бръкна в чантата си и извади бележник и химикалка.
— Направо към въпроса — отбеляза Тиръл.
— Ако предпочитате да изчакаме…
— Не, така е добре.
Мики извади от джоба си малкия си дигитален диктофон „Олимпия“ и го показа на Тиръл.
— Нещо против да…
— Да, имам против. Прибери го. Още по-добре ще е дори да свалиш батериите и да оставиш това чудо така, че да го виждам.
Мики
— Разкажи ми повече за книгата, която пишеш.
И Мики му разказа. Пропусна по-артистичните и философските елементи от предложението си и се опита да представи съвсем неутрално интереса си към Паркър. Макар все още да не бе разбрал какво е мнението на Тиръл за обекта на изследването му, подозираше, че е предимно отрицателно дори и само защото досега всеки, който познаваше или уважаваше Паркър, категорично му бе отказал да разговаря с него.
— А виждал ли си се с Паркър? — попита Тиръл.
— Да. Обърнах се към него с молба за интервю.
— И какво стана?
— Негодникът ме удари в корема.
— Типично в негов стил. Той е кучи син, убиец. И това не е най-лошото.
Отпи от уискито си. Половината вече го нямаше.
— Още едно? — попита Мики.
— Разбира се.
Мики се обърна към бара. Дори не се наложи да поръчва. Хектор само кимна и посегна към бутилката.
— Е, какво искаш да узнаеш за него? — попита Тиръл.
— Искам да знам какво знаете вие.
И Тиръл се разприказва. Първо говори за бащата на Паркър, който убил двама младежи в една кола и после се застрелял. Не можеше да каже нищо специално за убийствата, само допусна, че бащата не е бил съвсем наред и че това се е предало на сина му — може би някакъв скапан ген, предразположение към насилие.
Пристигнаха хамбургерите заедно с второто питие на Тиръл. Тиръл яде, Мики не. Беше твърде зает да си води бележки или поне такова извинение изтъкна.
— Смятаме, че първият човек, когото е убил, се казва Джони Бой — каза Тиръл. — Беше сводник, пребит до смърт в тоалетната на една автогара. Светът не изгуби със смъртта му, но не е там работата.
— Защо подозирате Паркър?
— Защото е бил там. Камерите са го заснели да влиза в автогарата и да излиза в интервала, когато е извършено убийството.
— Имало ли е камери на вратата на тоалетната?
— Имало е камери навсякъде, но нито една не го е снимала. Само на влизане и на излизане от автогарата.
— Как така? — озадачи се Мики.
За пръв път видът на Тиръл издаде нерешителност.
— Не знам. Тогава за икономия само камерите на входа са били фиксирани, останалите се въртели. Допускам, че е засякъл времето за въртене и после се е движел съобразно него.
— Обаче това е доста трудно.
— Трудно е, но не е невъзможно. Въпреки това е странно.
— Разпитан ли беше?
— Имахме свидетел, който заяви, че го е видял на местопрестъплението — чистач в тоалетната. Беше
— И толкова?
— Не разполагахме с достатъчно улики, за да го обвиним, пък и не ни се искаше. Беше бивше ченге, изгубило съпругата и детето си само няколко месеца преди това. Колегите му полицаи може и да не го обичаха много, обаче ченгетата подкрепят своите в трудни моменти. Случаят щеше да е по-непопулярен, отколкото да обвиниш Златокоска в грабеж. Както ти казах, Джони Бой не беше бой скаут. Мнозина смятаха, че някой е направил услуга на човечеството, като го е извадил от строя за постоянно.
— А защо не харесваха Паркър?
— Не знам. Просто не ставаше за ченге. Никога не се вписваше. У него винаги е имало нещо странно.
— А защо е станал полицай?
— Сигурно от криворазбрана вярност към паметта на баща си. Може би е искал да компенсира за смъртта на онези младежи, проявявайки се като по-добро ченге от баща си. Ако ме питаш, това е единственото нещо, достойно за възхищение, което някога е правил.
Мики пропусна забележката покрай ушите си. Беше учуден от това колко дълбока е ненавистта на Тиръл към Паркър. Не можеше да си представи какво е сторил Паркър, за да го заслужи, освен че е опожарил къщата му до основи, а после е чукал жена му в пепелта.
— Казахте, че убийството на Джони Бой е първото, в което сте заподозрели участие на Паркър. Имало ли е и други?
— Предполагам.
— Как така предполагате?
Тиръл даде знак да му донесат трето уиски. Малко позабавяше темпото с чашките, но пък ставаше раздразнителен.
— Виж, повечето са записани: тук, в Луизиана, в Мейн, във Вирджиния, в Южна Каролина. Той е като чума, като тумор. Ако това са убийствата, за които знаем, не смяташ ли, че ще има и други, за които не знаем? Да не мислиш, че е звънил на ченгетата всеки път, когато той или някое от приятелчетата му са спирали нечий часовник?
— Приятелчетата му ли? Имате предвид Ейнджъл и Луис ли?
— Призраци — тихо отвърна Тиръл, — призраци със зъби.
— Какво можете да ми кажете за тях?
— Предимно слухове. Ейнджъл е лежал в затвора за кражба. Допускам, че Паркър го е използвал като източник на сведения и в замяна му е предложил закрила.
— Значи е започнало като професионални взаимоотношения?
— Може да се каже. Другият, Луис, той е по-смътен. Никакви арести, никаква история — той е привидение. Имаше нещо миналата година. Стрелба по един автосервиз, към който се говореше, че той тайно проявявал интерес. Някакъв тип, един от стрелците, впоследствие се озовал в болницата, а седмица по-късно починал от раните си. След това…