Отмъщение от отвъдното
Шрифт:
Не каза нищо, когато ме видя. Просто отвори вратата, кимна веднъж, после се обърна и ме поведе към кухнята. Затворих вратата зад гърба си и го последвах. В кухнята горяха две свещи, една на прозореца и втора на масата. До тях имаше бутилка хубаво — може би много хубаво — червено вино, декантер и две чаши. Джими нежно докосна гърлото на бутилката и го погали като домашен любимец.
— Чаках повод да го отворя — каза той. — Обаче напоследък май нямам много поводи да празнувам. Ходя предимно по погребения. Така става на моята възраст. Тази година съм бил вече на три погребения. Всичките на ченгета, всичките починали от рак. — Въздъхна. — Не искам да продължавам така.
— Еди Грейс умира от рак.
— Чух. Помислих си дали да не отида да го видя, обаче ние двамата с Еди… — поклати глава той. — Свързваше
Спомних си какво ми каза Еди, преди да се разделим — че целият живот на Джими Галахър е лъжа. Може би Еди косвено намекваше за хомосексуалните му наклонности, но аз знаех, че щяха да бъдат разкрити и други лъжи, макар да се изразяваха предимно в пропускане на важни подробности. Въпреки това не беше работа на Еди да съди как човек живее живота си, не и по начина, по който беше постъпил с Джими. Всички ние показваме пред света едно свое лице и крием друго. Иначе никой не би оцелял. Докато Джими сваляше товара от плещите си и пред мен постепенно се разкриваха тайните на баща ми, си дадох сметка как Уил Паркър се е огънал под тяхната тежест и изпитах единствено печал към него и към жената, която беше измамил.
Джими извади тирбушон от чекмеджето и внимателно изряза фолиото на шишето, преди да пъхне върха на тирбушона в тапата. Само две завъртания, едно дръпване и тапата излезе с приятно и звучно „пук“. Той я огледа, за да се увери, че не е суха и не се рони, и я остави настрани.
— Преди миришех тапите — каза, — но после някой ми каза, че така не разбираш нищо за качеството на виното. Срамота. Ритуалът ми харесваше, докато не установих, че изглеждам като глупак.
Постави свещта зад шишето, докато го декантираше, за да види кога утайката ще се приближи към гърлото.
— Няма нужда да го оставяме за дълго — каза той, когато приключи. — Така е само при по-младите вина. Омекотяват се танините.
Наля две чаши и седна. Вдигна чашата към пламъка на свещта, за да я разгледа, после я поднесе към носа си, помириса я, завъртя течността, преди отново да я помирише, обхванал чашата с длани, за да я стопли. Накрая опита виното, завъртя го в устата си и се наслади на ароматите.
— Фантастично — отсъди и вдигна чашата си за тост: — За баща ти.
— За баща ми — повторих и отпих от виното. Имаше богат и землист вкус.
— „Домейн Романе-Конти“ от осемдесет и пета — съобщи Джими. — Страхотна година за бургундското. Пием вино, което струва четиристотин долара бутилката.
— Какво празнуваме? — попитах.
— Края.
— На какво?
— На тайните и на лъжите.
Оставих чашата си.
— И откъде искаш да започнем?
— От умрялото бебе. От първото умряло бебе.
_Нито един от двамата не искал смяната от дванайсет до осем през тази седмица, обаче така се случило, така се обърнала палачинката или както там още се казва за положение, когато нямаш избор, когато си притиснат до стената, при това до доста грозна стена. Тази вечер участъкът щял да има тържество в Дома на Украйна на Второ авеню, където винаги миришело на борш, на пирог и на булгурена супа от ресторанта на първия етаж и където режисьорът Сидни Лъмет репетирал филмите си, преди да ги заснеме, така че с течение на времето Пол Нюман, Катрин Хепбърн, Ал Пачино и Марлон Брандо започнали да кръстосват същите улици като ченгетата от Девети участък. Празненството било в чест на тримата офицери от полицията, наградени с бойни отличия за заслуги през изминалия месец — така наричали зелените нашивки, които получавали участниците в престрелки. По онова време Девети участък приличал на Дивия запад — загивали ченгета. Окажеш ли се сам срещу другия тип, първо стреляш, а после се притесняваш за докладите. Какво повече да каже човек!_
_Ню Йорк от онова време не бил като днешния. През лятото на шейсет и четвърта година расовото напрежение в града стигнало кулминацията си след убийството на петнайсетгодишния Джеймс Пауъл в Харлем от полицай, който не е бил на смяна. Първоначалните протести срещу убийството впоследствие прераснали до бунта на осемнайсети юли, когато пред полицейското управление на Харлем се събрала тълпа, скандираща „Убийци!“ по адрес на ченгетата вътре. Джими и Уил били изпратени като част от подкрепленията, върху тях
_След продължилия пет дни бунт в Харлем и в Бед-Стай имало един убит, 520 били арестувани, а кметът Уагнър получил недвусмислено предупреждение. Дните му вече били преброени още преди бунтовете. По време на неговото управление броят на убийствата се удвоил на шестстотин годишно, а дори преди убийството на Пауъл градът бил разбунен от смъртта на една жена на име Кити Дженовезе в типичен за средната класа квартал в Куинс. Била намушкана при три отделни нападения от един и същи мъж, Уинстън Моузли. Трийсет и осем човека видели или чули убийството по време на извършването му, но повечето отказали да се намесят, само се обадили в полицията. Хората имали чувството, че градът се разпада, и винели Уагнър._
_Нито една от тези тревожни страни на положението в града не била новост за служителите в Девети участък, известен с обичливия прякор „Лайнарника“ сред хората, които работели там, макар и не сред останалите. Полицаите от този участък имали свои закони и пазели територията си добре, като държали под око не само лошите, но и някои от добрите, например капитаните, търсещи да сритат нечий задник през по-спокойните дни. „Муха в Лайнарника“ съобщавал някой по радиото и всички се изопвали чинно толкова дълго, колкото се налагало._
_По онова време Джими и Уил били амбициозни и двамата се стараели възможно най-бързо да станат сержанти. Конкуренцията станала по-голяма след делото на Фелиша Сприцър през 1963 г., вследствие на което за пръв път полицайки получили правото да се явяват на конкурси за повишение. На следващата година Сприцър и Гъртруд Шимъл станали сержанти. Не че Джими и Уил давали пет пари за разлика от някои други, които надълго и цветисто можели да обясняват къде е мястото на жената, но със сигурност не и в собствения им участък с три нашивки на пагона. И двамата имали екземпляр от наръчника на патрулиращия полицай, дебел като Библията и увит в синя найлонова опаковка, и го носели със себе си през всяка почивка, за да се изпитват взаимно. По онова време служителят трябвало да върши детективска работа като патрулиращ полицай в продължение на пет години, преди да стане детектив, само че започвал да получава колкото сержант едва когато стигне второ ниво. Уил и Джими и бездруго не искали да стават следователи. Били улични ченгета. Решили, че и двамата ще опитат да се явят на изпита за сержанти, дори да се наложи да напуснат Девети участък и да служат в различни участъци. Нямало да им бъде лесно, но знаели, че приятелството им ще издържи изпитанието._
_За разлика от много други полицаи, които работели като пазачи със задачата да не допускат жабарите в бруклинските клубове, или поемали досадното задължение да бъдат телохранители на знаменитости, двамата не работели другаде. Джими бил ерген, а Уил искал да прекарва повече време с жена си. В полицията все още имало доста корупция, но предимно на дребно. След време наркотиците щели да променят всичко, а комисиите щели да погнат здравата мръсните ченгета. Засега обаче най-доброто, на което можели да се надяват, били случайни платени ангажименти: да придружат управителя на киното, за да занесе в сейфа дневните приходи, в замяна на няколко долара да се почерпят, оставени на задната седалка. Не след дълго нямало да се гледа с добро око дори на почерпка за обяд, макар че на повечето места в района на Девети участък и бездруго не го правели. Ченгетата сами си плащали обяда, кафето и поничките. Повечето се хранели в участъка. Било по-евтино, а и в района и бездруго нямало много ресторантчета, които допадали на полицаите, като изключим „Максорлис“ със сандвичите с шунка и сирене чедар, залети с лютива горчица, или по-късно „Джак Угаждача“ на Трета улица, макар че ако обядваш там, след това ще си в състояние само да се потупваш по корема и да стенеш до края на деня. Момчетата от Седми участък били късметлии, понеже си имали „Катц“, обаче колегите им от Девети нямали право да минават границата само защото пушената наденица другаде е по-вкусна. Това не бе позволено в нюйоркската полиция._