Отмъщение от отвъдното
Шрифт:
_В нощта, когато бил намерен първият труп, Джими записвал обажданията през първата половина от обиколката. Негово задължение било да записва всичко, а задължение на шофьора — да върти волана. По средата се разменяли. Джими бил по-добрият хроникьор. Имал набито око и силна памет. А Уил притежавал достатъчно безразсъдство, за да шофира по-хубаво. Двамата заедно били добър екип._
_Повикали ги на някакво парти на Авеню А — съседи се оплаквали от шума. Когато стигнали до сградата, една млада жена повръщала в канавката, а приятелят й придържал косата да не пада около лицето и я галел по гърба. Били толкова дрогирани, че почти
_Джими и Уил чули музика от горния етаж на многоетажната сграда без асансьор. За всеки случай ръцете им били върху дръжките на пистолетите. Нямало откъде да знаят дали става дума за обикновени купонджии, които малко са попрекалили, или за нещо по-сериозно. Както винаги в такива ситуации, Джими усетил, че устата му пресъхва и че сърцето му започва да бие по-учестено. Само седмица преди това някакъв тип се хвърлил от покрива на сграда по време на купон, започнал точно по същия начин. Едва не утрепал единия от полицаите, пристигнали на мястото, понеже се приземил на сантиметри от него и целия го опръскал с кръв, когато се строполил на земята. Оказало се, че полетелият от покрива се опитвал да избяга от някакви типове, чиито имена завършвали на гласни, италианци, прилагащи деловия си нюх към неотдавна формиралия се пазар на хероин, който бил позадрямал след първите двайсет години на века, само дето италианците не схващали, че краят на тяхното време наближава и че не след дълго властта им ще бъде оспорена от чернокожите и от колумбийците._
_Вратата на апартамента била отворена и уредбата бълвала музика гръмогласно — Джагър пеел за някакво момиче, което му било вързано в кърпа. Виждали тесен коридор, който водел към дневна, навсякъде воняло на цигари, на алкохол и на трева. Двамата полицаи се спогледали._
— _Давай! — казал Уил._
_Влезли в коридора, Джими водел._
— _Нюйоркска полиция — провикнал се той. — Никой да не мърда. Спокойно!_
_Предпазливо и следван от Уил, Джими надникнал в дневната. Вътре имало осем човека в различна степен на алкохолно или наркотично опиянение. Повечето седели или лежали на пода. Някои явно спели. Млада бяла жена с лилави кичури в русата коса се била изтегнала на канапето под прозореца и от ръката й висяла цигара. Видяла ченгетата, възкликнала: „Мамка му!“, и понечила да се надигне._
— _Не мърдай! — предупредил я Джими и с лявата си ръка й дал знак да не става от канапето. Двама-трима от другите купонджии вече започвали да осъзнават, че са загазили, и добили уплашени изражения. Без да изпуска от очи хората в дневната, Уил проверил и другите стаи в апартамента. Имало малка спалня с две легла: едното било празно детско креватче, а другото — спалня, отрупана с палта. Натъкнал се на млад мъж, най-вероятно на деветнайсет-двайсет години, почти не на себе си, коленичил пред тоалетната в безуспешен опит да изхвърли трийсетина грама марихуана в счупената тоалетна чиния. Когато го обискирал, Уил открил в един от джобовете на джинсите на младежа три цигари хероин._
— _Абе ти да не си идиот? — попитал го Уил._
— _А? — смънкало хлапето._
— _Имаш хероин, обаче изхвърляш марихуаната? В колежа ли си?_
— _Да._
— _Е, едва ли следваш ядрена физика. Имаш ли представа колко си загазил?_
— _Но, човече, тази гадост струва пари! — възпротивило се хлапето, вперило поглед в наркотика._
_Уил почти го съжалил, толкова бил смотан!_
— _Тръгвай,
— _Така, всички останали с лице към стената! — наредил Джими. — Ако имате нещо, за което трябва да знам, кажете ми още сега, иначе ще ви се стъжни!_
_Които били в състояние да станат, се изправили и застанали с лице към стената. Уил побутнал с върха на обувката си едно почти изпаднало в безсъзнание момиче._
— _Хайде, спяща красавице. Време е да ставаш._
_В крайна сметка успели да изправят всичките деветима. Уил обискирал осем — без момчето, което проверил преди това. Намерил наркотици само у момичето с нашарената коса — три цигари марихуана и една хероин. Била пияна и надрусана, но вече се съвземала от най-сериозното опиянение._
— _Какво е това? — попитал Уил момичето._
— _Не знам — отговорила тя леко заваляно. — Един приятел ми ги даде да му ги пазя._
— _Бива си я тази измишльотина. И как се казва приятелят ти? Ханс Кристиан Андерсен?_
— _Кой?_
— _Няма значение. Това твоят апартамент ли е?_
— _Да._
— _Как се казваш?_
— _Сандра._
— _Сандра коя?_
— _Сандра Хънтигдън._
— _Е, Сандра, арестувам те за притежание на наркотици с цел пласиране. — Закопчал й белезниците, прочел й правата и после направил същото с младежа, когото пребъркал преди това. Джими записал имената на останалите и им казал, че може да си ходят, но пипне ли ги на улицата отново, ще ги прибере на топло за скитничество, ако ще да се надбягват в този момент. Всички отново насядали. Били млади и изплашени, освен това постепенно осъзнавали колко им е провървяло, че не са оковани като приятелчетата си, обаче още не се били освестили достатъчно, за да си тръгнат._
— _Добре, да вървим — подканил Уил двамата с белезници. Повел Хънтигдън към изхода на апартамента, а Джими го следвал с момчето, което се казвало Хауард Мейсън, но внезапно нещо просветнало в замъгленото от наркотиците съзнание на Хънтигдън:_
— _Детенцето ми — казала тя. — Не мога да оставя детето!_
— _Какво дете? — попитал Уил._
— _Дъщеря ми. На две годинки е. Не мога да я оставя сама._
— _Госпожице, в апартамента няма никакво дете. Лично го претърсих._
_Тя обаче се опъвала._
— _Казвам ви, детето ми е тук — развикала се тя и явно не се преструвала. Загрижеността й му се сторила искрена._
_От стаята се обадил чернокож младеж на двайсетина години:_
— _Не лъже, господине. Наистина има дете._
_Джими погледнал Уил._
— _Сигурен ли си, че претърси навсякъде?_
— _Не е Сентръл Парк._
— _По дяволите! — Джими обърнал Мейсън обратно към дневната. — Сядай на дивана и не мърдай! — наредил му той. — Добре, Сандра, твърдиш, че имаш дъщеря. Да я намерим. Как се казва?_
— _Мелани._
— _Така, Мелани. Сигурна ли си, че не си помолила някой да я гледа тази вечер?_
— _Не, тук е — вече разплакана, отговорила Хънтигдън. — Не ви лъжа._
— _Добре, скоро ще разберем._
_Не били много местата, на които можели да потърсят, но въпреки това започнали да викат момиченцето по име. Двамата полицаи огледали зад диваните, в банята и в кухненските бюфети._
_Намерил я Уил. Била под купчината палта на леглото. Разбрал, че момиченцето е мъртво още щом докоснал крачето му._