Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

За благородниците беше обичайно да се обръщат с гръб към Северин, докато подемникът се издига. Не беше прието да се зяпа надолу. Тъй като обаче не се интересувах особено какво ще си помислят за мен те, аз застанах до предния парапет. Докато се издигахме над земята, стомахът ми правеше странни неща.

Наблюдавах как Северин се разстила под мен. Беше стар и внушителен град. Високата каменна стена, която го заобикаляше, говореше за отдавна отминали тежки времена. Тя беше показателна и за начина на мислене на маера, който дори и в сегашния мирен

период бе запазил укрепленията в превъзходно състояние. Всичките три врати бяха охранявани и затваряни всяка вечер по залез-слънце.

Продължихме да се издигаме и аз видях различните части на Северин толкова ясно, сякаш ги гледах на карта. Имаше богаташки квартал, пълен с градини, паркове и сгради, направени изцяло от тухли и стар камък. Имаше и бедняшки квартал с тесни, усукани улички, където всички покриви на къщите бяха покрити с катран и дървени плочи. В подножието на хълма се забелязваше тъмна следа там, където някога, в миналото, през града бе преминал пожар, след който не бе останало почти нищо друго освен овъглените руини на постройките.

Пътуването ни приключи твърде бързо. Изчаках благородниците да слязат първи, докато стоях облегнат на парапета и гледах към града далеч долу.

— Господине? — уморено ме подкани момчето. — Всички трябва да слязат.

Обърнах се, слязох от подемника и видях Дена, която стоеше най-отпред на опашката.

Преди да успея да сторя каквото и да било друго, освен да я зяпам смаяно, тя се обърна и очите й срещнаха моите. Лицето й светна. Тя извика името ми, затича се към мен и се сгуши в прегръдката ми, докато още не бях осъзнал какво се случва. Обгърнах я с ръце и допрях бузата си до ухото й. Движенията ни бяха толкова естествени, сякаш бяхме танцьори, които изпълняват някакъв танц. Сякаш ги бяхме упражнявали хиляди пъти. Тя беше топла и мека.

— Какво правиш тук? — попита ме.

Сърцето й препускаше и аз усещах туптенето му върху гърлите си.

Стоях като онемял, докато Дена не се отдръпна от мен. Едва тогава забелязах, че горната част на едната й скула е прорязана от стар белег, избледнял до жълто. Въпреки това тя беше най-красивото създание, което бях виждал от два месеца и на две хиляди километра разстояние.

— _Ти_ какво правиш тук? — попитах аз.

Тя се засмя със звънливия си смях и докосна с ръката си моята. След това погледна над рамото ми и лицето й помръкна.

— Почакай! — извика на момчето, което затваряше вратата на подемника. — Трябва да хвана този курс или ще закъснея. — Хвърли ми изпълнен със съжаление извинителен поглед, мина покрай мен и се качи на подемника. — Ела да се видим.

Момчето затвори вратата след нея и сърцето ми се сви, когато подемникът започна бавно да се спуска и да изчезва от погледа ми.

— Къде да те търся? — пристъпих по-близо до ръба на Стръмнината, за да наблюдавам спускането й.

Дена вдигна поглед към мен. Бялото й лице изпъкваше на фона на спускащия се мрак, а косата й беше като сянка в нощта.

— Втората

улица на север от главната, улица „Тинери“.

Сенките я погълнаха и внезапно се оказах сам. Изправих се. Уханието й все още се носеше във въздуха около мен. Топлината й не беше напуснала дланите ми. И усещах пулса й върху гърдите си като туптенето на сърцето на уловена в клетка птица.

> 61.

> Мъртвокоприв

След пътуването ми до Северин оставих калъфа с лютнята в стаята си и възможно най-бързо се отправих към покоите на Алверон. Стейпс не беше доволен да ме види, но ме въведе вътре с обичайната за него експедитивност.

Маерът лежеше, изпаднал в ступор и целият облян в пот. Завивките бяха усукани около тялото му. Едва сега забелязах колко много е отслабнал. Ръцете и краката му бяха станали жилести, а цветът на кожата му вече не беше блед, а пепеляв. Той ми хвърли кръвнишки поглед, когато влязох в стаята.

Прислужникът оправи набързо завивките му и му помогна да седне, като го подпря на възглавниците. Алверон стоически издържа помощта на Стейпс и след това каза:

— Благодаря ти, Стейпс. — Тонът му подсказваше, че повече не се нуждае от присъствието му.

Прислужникът бавно напусна стаята, като преди това ми хвърли враждебен поглед.

— Намерих всичко, от което имам нужда, ваша милост. — Приближих се до леглото му и извадих няколко неща от джобовете на плаща си. — Макар и не всичко, което се надявах да открия. Как се чувствате?

— Отне ти дяволски много време да се върнеш. — Погледът му говореше повече от всякакви думи. — Каудикус дойде, докато те нямаше.

С мъка сдържах безпокойството си.

— Какво се случи?

— Попита ме как се чувствам и аз му казах истината. Погледна очите и гърлото ми и ме попита дали съм повръщал. Отвърнах му, че съм и че искам още от лекарството, както и да бъда оставен на мира. Той си тръгна и изпрати още от отварата си.

— Пихте ли от нея? — Усетих как в мен се надига паника.

— Ако беше позакъснял още малко, щях да го направя и да вървят по дяволите твоите измислени истории. — Той извади шишенце изпод възглавницата си. — Не виждам какво повече може да ми навреди. И бездруго усещам, че вече умирам. — Гневно ми подхвърли шишето.

— Би трябвало да мога да подобря състоянието ви, ваша милост. Запомнете, че тази нощ ще бъде най-тежката. Утре също ще е зле. След това всичко би трябвало да е наред.

— Ако доживея дотогава — отбеляза маерът.

Това беше просто сприхаво мърморене на болен човек, но повтори толкова точно онова, което си мислех в момента, че по гърба ми премина ледена тръпка. Преди това не ми беше хрумвало, че Алверон може да умре въпреки моята намеса. Но когато го видях сега, толкова слаб, с посивяло лице и треперещ, осъзнах истината — можеше и да не преживее нощта.

— Това е първото, ваша милост. — Извадих едната плоска бутилка.

— Бренди ли е? — приглушено попита той с надежда.