Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

Той го остави върху масичката до леглото си.

Наблюдавах кафеза, докато не видях, че една от птиците не долетя до поилката, за да пие.

— Ако кажете на Стейпс, че искате да ги храните лично, нали няма да пипа храната им?

— Няма. Той винаги прави точно това, което му кажа.

— Добре. Оставете ги да пресушат поилките, преди да ги допълните. Така ще поемат по-голяма доза и ще видим резултата по-бързо. Къде искате да оставя кафеза?

Алверон огледа стаята. Очите му се движеха мудно.

— До скрина във всекидневната — каза той накрая. — Би трябвало

да го виждам от тук.

Внимателно избутах кафеза в другата стая. Когато се върнах, заварих Стейпс да сипва на маера сок от ябълки.

— С ваше позволение, ваша милост — поклоних се аз на Алверон.

Той ми махна с ръка да си вървя.

— Стейпс, Квоте ще се върне по-късно следобед. Пусни го да влезе дори да спя. — Прислужникът кимна сковано и отново ми хвърли неодобрителен поглед, а маерът продължи: — Той може би ще ми донесе някои неща. Моля те не споменавай за това на никого.

— Ако имате нужда от каквото и да е…

— Знам, че веднага би го донесъл, Стейпс. — Алверон се усмихна уморено. — Просто искам да създам някаква работа на момчето. А и бих предпочел ти да си ми подръка.

Той потупа прислужника си по ръката и Стейпс, изглежда, се успокои. Излязох сам, без да го изчакам.

* * *

Отиването до Долен Северин ми отне повече часове, отколкото бе необходимо. Макар да се ядосвах заради закъснението, то беше наложително. Докато крачех по улиците, мярнах хора, които вървяха подир мен и ме следяха.

Това не ме изненада. Съдейки по онова, което бях видял досега от двора на маера, неговата основна храна бяха слуховете. Очаквах, че един-двама слуги ще следят какви поръчки изпълнявам в Долен Северин. Както споменах, по това време дворът на Алверон бе изпълнен с любопитство по отношение на мен, а дори не можете да си представите на какво са способни отегчените благородници само и само да си наврат носа в чуждите работи.

Макар самите слухове да не ме безпокояха, последствията от тях можеха да са катастрофални. Ако Каудикус научеше, че след посещението си при маера съм отишъл да купувам разни неща от аптеките, какви ли действия щеше да предприеме? Онзи, който искаше да отрови Алверон, нямаше и за миг да се поколебае да ме убие.

Ето защо, за да избегна всякакво подозрение, първото нещо, което направих, щом отидох в Долен Северин, бе да си поръчам вечеря. Вкусно, горещо варено и черен хляб. Беше ми писнало от изтънчената храна, която беше почти изстинала, докато стигне до стаята ми.

После купих две плоски джобни бутилки от онези, които се използват за бренди. Прекарах половин час на ъгъла на една улица, забавлявайки се, докато наблюдавах изпълнението на „Духът и гъсарката“ от една малка пътуваща трупа. Не бяха от Едема Рух, но се справиха добре. Кесията на маера беше щедра, когато обикаляха с шапката.

Накрая намерих една добре заредена аптека. Купих нервно и хаотично няколко неща. След като бях взел всичко, което ми трябваше, и няколко неща, които не ми бяха нужни, аз смутено започнах да разпитвам собственика какво може да вземе един мъж, ако… има определени затруднения… в спалнята.

Аптекарят кимна със сериозен вид и ми препоръча няколко неща

с невъзмутимо изражение на лицето. Купих по малко от всяко от тях и след това направих неумел опит да го заплаша и подкупя да запази мълчание. Когато си тръгнах, той беше обиден и раздразнен до крайност. Ако някой го попиташе, бързо щеше да разкаже за невъзпитания благородник, който се е интересувал от лекарства за импотентност. Не ми се искаше това да навреди на репутацията ми, но поне така до ушите на Каудикус нямаше да стигнат слухове, че съм купувал лауданум, мъртва коприва, хапнималко и други също толкова подозрителни лекове.

Накрая, цял ден по-рано, откупих лютнята си от заложната къща. Почти изпразних кесията на маера, но това беше последното нещо, което трябваше да свърша. Докато стигна обратно до подножието на Стръмнината, слънцето вече бе започнало да залязва.

Имаше само няколко възможни пътя между Горен и Долен Северин. Най-обичайните бяха двете тесни стълбища, които прорязваха Стръмнината. Те бяха стари, камъкът се ронеше и на някои места бяха много тесни, но бяха безплатни и затова бяха обичайният избор за обикновените хора, живеещи в Долен Северин.

За онези, на които не им допадаше идеята да се изкачват на височина от шейсет метра по стълби, имаше и други възможности. Имаше товарни подемници, с които работеха двама бивши студенти от Университета. Те не бяха пълноправни арканисти, но бяха умни и познаваха достатъчно симпатията и инженерните науки, за да се справят с доста рутинната задача да качват и да свалят от Стръмнината каруци и коне с голяма дървена платформа.

Цената за пътници за превозването с товарния подемник беше едно пени за качване и половин пени за слизане, макар че понякога се налагаше да изчакаш някой търговец да приключи с товаренето или разтоварването на стоките си, преди да тръгне подемникът.

Благородниците не използваха товарния подемник. Заради винтишкото подозрение към всички неща, които имат дори далечна връзка с Арканум, те предпочитаха да се придвижват с конските подемници. Те бяха задвижвани от двайсет коня, впрегнати в сложна система от скрипци. Това означаваше, че конските подемници бяха малко по-бързи и струваха цяла сребърна монета от осем бита. Най-хубавото беше, че почти всеки месец някой пиян благороднически син намираше смъртта си, като падаше от тях, и така увеличаваше популярността им, показвайки колко е отбрана клиентелата им.

Тъй като парите в кесията ми не бяха мои, реших да използвам конските подемници.

Присъединих се към четиримата благородници и дамата, които вече се бяха наредили на опашка, изчаках подемникът да се спусне, подадох своята тънка сребърна монета и се качих върху него.

Той не беше нищо повече от отворена кутия с месингов парапет по края. Към ъглите й бяха вързани дебели конопени въжета, които му придаваха известна стабилност, но от всяко по-силно движение се разлюляваше доста обезпокоително. Групите от пътници бяха придружавани нагоре и надолу от добре облечено момче, което отваряше вратата и даваше сигнал на хората, подкарващи конете на върха на скалата, да принудят животните да започнат да теглят.