Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Сипах му още чай и реших да продължа да му давам указания, докато все още ми обръща внимание.
— Тази нощ трябва да изпиете остатъка от чая в чайника, ваша милост. Но запомнете, че това е цялото количество, с което ще разполагате до утре. Когато изпратите да ме повикат на сутринта, ще ви приготвя още. Тази нощ трябва да се опитате да поемете колкото се може повече течности. Най-добре е да пиете мляко. Сложете в него малко мед и така ще ви е по-лесно да го приемате.
Алверон се съгласи и сякаш се готвеше да задреме. Знаех колко тежка нощ му предстои, затова реших да го
Стейпс чакаше отвън. Казах му, че господарят му спи, и му заръчах да не изхвърля чая от чайника, тъй като негова милост ще иска да пие още от него, щом се събуди.
Когато си тръгвах, огледът, който ми направи прислужникът, не беше просто леден както преди. Той бе изпълнен с омраза и направо злобен. Едва след като затвори вратата след себе си, осъзнах как изглеждат нещата в неговите очи. Той предполагаше, че се възползвам от маера в момента на неговата слабост.
По света има много такива хора — пътуващи лекари, които без всякакви угризения злоупотребяват със страховете на безнадеждно болните. Най-добрият пример за това е Мъртвокоприв — продавачът на лекове в „Три пенита за едно желание“. Това безспорно е най-презираният персонаж от всички драми и няма публика, която да не ръкопляска, когато го приковават към позорния стълб в четвърто действие.
Разсъждавайки за това, се сетих за пепелявия цвят на лицето на Алверон и колко крехък изглеждаше той. Докато живеех в Тарбеан, бях виждал здрави, млади мъже да си отиват от липсата на офалум, а маерът не беше нито млад, нито здрав.
Ако той умреше, кого щяха да обвинят? Със сигурност не и Каудикус, който беше довереният му съветник. Не и Стейпс — любимият му прислужник…
А мен. Щяха да обвинят мен. Състоянието му се бе влошило веднага след пристигането ми. Не се съмнявах, че Стейпс бързо щеше да съобщи, че съм прекарвал доста време насаме с Алверон в покоите му. Както и че съм му приготвил чай точно преди началото на гибелната за него нощ.
В най-добрия случай щях да изглеждам като младо подобие на Мъртвокоприв. А в най-лошия — като убиец.
Такива мисли се въртяха в главата ми, докато вървях през имението обратно към стаите си. Спрях само за малко до един от прозорците, гледащи към Долен Северин, за да повърна една пинта масло от черен дроб на треска.
> 62.
> Криза
На следващата сутрин се отправих към Долен Северин още преди слънцето да е изгряло. Хапнах горещи яйца и картофи за закуска, докато чаках аптекарят да отвори. След като се нахраних, купих още две пинти масло от черен дроб на треска и няколко други дреболии, за които не се бях сетил предишния ден.
След това изминах целия път до улица „Тинери“, като се надявах да се натъкна на Дена, макар да беше твърде рано, за да е станала. Каруците и талигите на селяните се бореха за места по павираните улици. Амбициозни просяци спореха за най-оживените ъгли, докато търговците окачваха табелите на магазините си и отваряха кепенците.
На улица „Тинери“ преброих двайсет и три странноприемници и пансиони. След като си отбелязах онези, които вероятно биха се харесали на Дена, се насилих да се върна в имението на маера. Този
Тъй като всичко трябваше да изглежда както обикновено, останах в стаите си в очакване маерът да прати някой да ме повика. Изпратих картичката си и пръстена на Бредон и скоро след това той седеше срещу мен, биеше ме на так и ми разказваше истории.
— … и така маерът наредил да го окачат на бесилката точно до източната порта. Висял там дни наред, крещял и проклинал. Твърдял, че е невинен. Казвал, че това не е справедливо и че иска съдебен процес.
— Бесилка? — не можех да повярвам аз.
— Истинска желязна бесилка — сериозно кимна Бредон. — Кой знае как е успял да я намери в днешно време. Беше като излязла от пиеса.
Опитах се да измисля някакъв уклончив отговор. Макар да звучеше гротескно, много добре знаех, че не мога да си позволя открито да критикувам Алверон.
— Ами — подзех аз, — разбойничеството наистина е ужасно нещо.
Бредон понечи да постави камък върху дъската, но размисли.
— Доста хора мислеха, че това е твърде… — той се прокашля — безвкусно. Но никой не го изрече гласно, ако разбираш какво искам да ти кажа. Беше зловещо. Но посланието стигна до всички.
Най-накрая избра къде да сложи камъка си и известно време играхме мълчаливо.
— Странна работа — обадих се накрая аз, — онзи ден попаднах на човек, който не можеше да разбере какви са мястото и рангът на Каудикус в общата схема на нещата.
— Това не е особено изненадващо. — Бредон посочи дъската. — Даването и получаването на пръстени наподобява играта на так. На пръв поглед правилата са прости. Когато обаче започнеш да ги изпълняваш, те се оказват доста сложни. — Той притисна камъка си върху дъската с остър звук, а тъмните му очи весело проблеснаха. — Всъщност онзи ден обяснявах заплетените тънкости на този обичай на един чужденец, който не беше запознат с тези неща.
— Било е много любезно от ваша страна — отбелязах аз.
Бредон кимна снизходително.
— На пръв поглед изглежда просто — каза той. — По ранг баронът е над баронета. Но понякога новите пари струват повече от старата кръв. Понякога да контролираш реката е по-важно от това колко войници можеш да изкараш на бойното поле. Случва се и един човек да се окаже повече от онова, което изглежда, че е. По някакво странно стечение на обстоятелствата около унаследяването графът на Сванис е също и виконт на Тевн. Така един човек има две политически титли.
Усмихнах се.
— Майка ми веднъж ми каза, че познава човек, който дължи васална вярност на самия себе си — обясних аз. — Всяка година дължал на себе си и дял от собствените си данъци, а ако някога бил заплашен, имало договори, които изисквали от него да осигури бърза и лоялна военна помощ на себе си.
Бредон кимна.
— Това се случва по-често, отколкото си мислят хората — потвърди той. — Особено при по-старите родове. Стейпс например има няколко различни длъжности.
— Стейпс ли? — учудих се аз. — Но той е просто един прислужник, нали?