Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Стаята изглеждаше като малък Университет, събран само в едно-единствено помещение. Беше осветена с познатия червеникав отблясък на симпатични лампи, имаше лавици с книги и маси, отрупани с колби и друга странна стъклария. А далеч в дъното забелязах малка пещ, полускрита от извитата стена на кулата.
— За бога! — възкликнах аз и закрих устата си с ръка. — Това да не е дракон? — Посочих огромния препариран крокодил, който висеше от една от таванските греди.
Трябва да разберете, че някои арканисти пазят територията си повече и от акулите, особено онези, които са успели
Каудикус затвори вратата зад гърба ми и се изкикоти.
— Не. Това е алигатор. Уверявам ви, че е съвсем безобиден.
— Доста ме стресна — признах аз. — Каква е ползата от нещо такова?
— Честно казано — вдигна той поглед към животното, — не съм напълно сигурен. Принадлежало е на арканиста, който е живял тук преди мен. Стори ми се жалко да го изхвърля. Впечатляващ екземпляр, не мислите ли?
Хвърлих неспокоен поглед към алигатора.
— Наистина.
— Каква е работата, за която споменахте? — Той ми посочи един голям тапициран стол и сам се настани на друг подобен срещу мен. — Опасявам се, че имам само няколко свободни минути. Дотогава съм на ваше разположение… — Той не довърши и превърна думите си във въпрос.
Разбрах, че доста добре знае кой съм — загадъчният млад мъж, с когото се среща маерът. Предполагам, че и той като всички останали нямаше търпение да разбере защо съм в Северин.
— Квоте — представих се аз. — Всъщност лекарството на Алверон е само част от причината да съм тук. — Видях между веждите му да се появява малка бръчка на раздразнение и побързах да обясня, преди да си е помислил нещо друго. — Преди малко говорих с него — направих едва доловима пауза, сякаш бях безумно горд с това — и той ме помоли да му занеса лекарството, след като приключа разговора си с вас.
Бръчката изчезна.
— Разбира се — спокойно отвърна Каудикус. — Това ще ми спести ходенето до покоите му. Но какъв е въпросът, по който вие искате да разговаряте с мен?
— Ами — развълнувано се приведох напред, — правя проучвания за историята на благородните родове във Винтас. Нали разбирате, мисля да напиша книга.
— Генеалогия, така ли? — Видях очите му отново да се замъгляват от скука.
— О, не. Пълно е с генеалогии. По-скоро си мислех за сборник от разкази, свързани с великите родове.
Доста се гордеех с тази лъжа. Не само че обясняваше любопитството ми към рода на Мелуан, но и ми даваше основание да прекарвам толкова много време с маера.
— Историята е твърде суха, но всички харесват разказите.
— Умна идея — отбеляза Каудикус и кимна сякаш на себе си. — Може да се окаже интересна книга.
— Ще напиша кратко историческо предисловие за всеки род като въведение към разказите, които ще последват. Алверон ми спомена, че вие сте авторитет в историята на старите родове, и каза, че за него ще бъде удоволствие, ако ви посетя.
Комплиментът постигна желания ефект и Каудикус леко
— Не знам дали мога да бъда наречен „авторитет“ — каза той с престорена скромност, — но си падам малко историк. — Повдигна вежди към мен. — Сигурно осъзнавате, че самите семейства биха били по-добър източник на информация.
— Човек би помислил, че е така — хвърлих му кос поглед аз, — но родовете едва ли биха споделили с особена охота най-интересните си истории.
Каудикус се ухили широко.
— Предполагам, че е така — усмивката му бързо угасна, — ала съм сигурен, че не знам такива истории за рода на маера — сериозно добави той.
— О, не, не, не! — енергично размахах ръце, за да отрека. — Маерът е специален случай. Не бих си и помислил… — Не довърших и преглътнах с видима мъка. — Надявах се да можете да ме осветлите по отношение на рода Лаклес. Тяхната история ми е почти непозната.
— Наистина ли? — учуди се той. — Вече не са онова, което са били някога, но са истинска съкровищница на истории. — Очите му се фокусираха в някаква далечна точка и той разсеяно потупа с пръст устните си. — Какво ще кажете за това — аз ще си поприпомня историята им, а вие ще се върнете утре за един по-дълъг разговор. Вече е почти време за лекарството на маера, а то не бива да закъснява. — Той се изправи и започна да навива ръкавите си. — Има едно нещо, което веднага мога да ви разкажа, ако нямате против да ме слушате, докато приготвям отварата.
— Никога не съм виждал как се прави лекарство — казах аз ентусиазирано. — Ако не смятате, че ще ви разсейвам…
— Никак. Мога да го приготвя и насън. — Каудикус застана зад една работна маса и запали две свещи със син пламък.
Погрижих се да изглеждам подходящо впечатлен, макар да знаех, че те са само за представление.
— Бихте ли отказали да използвате слухове във вашите проучвания?
Арканистът изсипа порция изсушени листа върху една малка везна и я премери.
— Не и ако са интересни.
Той замълча, докато внимателно отмерваше малко количество от прозрачната течност в една стъклена бутилка със запушалка.
— Според онова, което съм чувал, родът Лаклес притежава някаква семейна ценност. Е, не точно семейна ценност, но нещо древно, което датира още от началото на тяхното родословие.
— Това не е особено чудно. Старите родове са пълни с такива семейни ценности.
— Не бързайте толкова — сопна се той. — Има още нещо.
Той сипа течността в една плитка купа с някакви грубо гравирани символи. Течността забълбука и засъска и изпълни въздуха със слаба, но остра миризма.
Той преля течността в тавичката над свещите. След това добави сухите листа, щипка от нещо друго и една мярка бяла прах. Сложи и няколко капки от нещо, за което предположих, че е просто вода, разбърка получената смес, прекара я през филтър и я изсипа в прозрачно стъклено шишенце, което запуши с коркова тапа.
Показа ми крайния резултат — прозрачна течност с кехлибарен цвят и лек зеленикав оттенък.
— Ето. Напомнете му да го изпие цялото.
Взех още топлото шишенце.
— Каква е тази семейна ценност?