Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
— Прекланям се пред мъдростта ти да го приемеш — засмя се маерът и в същия момент в градината се разнесе слабият звън на камбаната за часа. — Ох, дявол го взел! — изруга той и изражението му се вкисна. — Трябва да отида да изпия онзи ужасен мой цяр или през следващия цикъл от дни Каудикус ще стане направо неудържим. — Изгледах го озадачено и той ми обясни: — Някак си е открил, че изсипах вчерашната доза в нощното гърне.
— Ваша милост трябва да се грижи за здравето си.
Алверон се намръщи.
— Много си позволяваш — отсече той.
Смутено се изчервих, но преди да успея да
— Прав си, разбира се. Знам, че трябва да го правя. Но звучиш точно като него. А един Каудикус ми стига.
Той замълча, за да кимне на приближаваща двойка. Мъжът беше висок и хубав, няколко години по-възрастен от мен. Жената беше вероятно около трийсетгодишна, с тъмни очи и елегантни, порочни устни.
— Добър вечер, лейди Хесуа. Надявам се, че състоянието на баща ви продължава да се подобрява, нали?
— О, да — отвърна тя. — Хирургът казва, че трябва да е на крака преди края на този цикъл. — Улови погледа ми и очите й се задържаха върху моите за момент, а устните й се извиха в многозначителна усмивка.
След като ни подминаха, усетих, че леко съм се изпотил.
Дори и да забеляза това, маерът не му обърна внимание.
— Ужасна жена. Всеки цикъл е с нов мъж. Баща й бе ранен при дуел с ескуайър Хигтон заради една неуместна забележка. Тя беше вярна, но това няма особено значение, когато мечовете са извадени.
— А какво стана с ескуайъра?
— Умря на следващия ден. Жалко, беше добър човек, просто не умееше да си държи езика зад зъбите. — Той въздъхна и вдигна поглед към камбанарията. — Както вече казах, един доктор ми стига. Каудикус върви по петите ми като някоя квачка. Мразя да взимам лекарства, когато вече се подобрявам.
Алверон наистина изглеждаше по-добре днес. В действителност не се нуждаеше от моята подкрепа по време на разходката ни. Усещах, че се обляга на мен, за да имаме извинение да разговаряме толкова отблизо.
— Щом здравето ви се подобрява, това доказва, че грижите, които полагат за вас, ви лекуват — отбелязах аз.
— Да, да. Отварите на Каудикус прогонват болестта ми за някой цикъл, понякога дори за месеци. — Той въздъхна горчиво. — Но тя винаги се връща. Трябва ли до края на живота си да пия отвари?
— Вероятно нуждата от тях постепенно ще отмине, ваша милост.
— И аз самият се надявах на същото. При последните си пътувания Каудикус събра някакви билки, които вършеха удивително добра работа. След последното му лечение бях в цветущо здраве близо година. Помислих си, че най-накрая съм се отървал от болестта. — Маерът погледна намръщено надолу към бастуна си. — И въпреки това ето че отново съм в същото положение.
— Ако можех да ви помогна по какъвто и да е начин, ваша милост, щях да го сторя.
Алверон се обърна и ме погледна право в очите. След известно време кимна сякаш на себе си.
— Наистина вярвам, че би го направил — съгласи се той. — Колко забележително.
* * *
Последваха още няколко разговора в този дух. Разбирах, че маерът се опитва да прецени що за човек съм. С всичките си умения, натрупани по време на четирийсетгодишния му опит в дворцовите интриги, той неусетно насочваше разговора ни в различни посоки, научаваше мнението ми и определяше дали
Макар да нямах опита му, аз самият умеех да разговарям доста добре. Винаги внимавах с отговорите си и бях вежлив. След няколко дни взаимното ни уважение започна да расте. То не беше като приятелството ми с граф Трепе. Алверон никога не ме окуражаваше да не обръщам внимание на титлата му или пък да седна в негово присъствие, но станахме по-близки. Ако чувствах Трепе като приятел, то маерът беше нещо като далечен дядо — любезен, но по-възрастен, сериозен и резервиран.
Останах с впечатлението, че е самотен човек, принуден да се държи сдържано със своите поданици и членовете на двора си. Почти подозирах, че е поискал от Трепе да му изпрати събеседник. Някой достатъчно умен, но достатъчно отдалечен от политиката на двора, за да може от време на време да води с него откровен разговор.
В началото пропъдих тази идея като малко вероятна, но дните продължаваха да се нижат, а Алверон все така избягваше да повдигне въпроса какви са плановете му за мен. Ако лютнята ми беше при мен, можех да си прекарвам времето приятно, но тя все още беше в Долен Северин и оставаха седем дни, докато стане собственост на заложната къща. И така, нямаше никаква музика, само ехото на кънтящите ми стаи и отвратително, безполезно бездействие.
Когато слуховете за мен се разпространиха, разни членове на двора започнаха да ме посещават. Някои се преструваха, че идват, за да ме посрещнат с добре дошъл. Други показваха, че искат да клюкарстват. Дори подозирах, че някои от тях се опитват да ме съблазнят. Но по онова време знаех толкова малко за жените, че не се поддавах на тези игри. Един благородник дори пробва да вземе пари назаем от мен и аз едва се сдържах да не му се изсмея в лицето.
Посетителите разказваха различни истории и използваха всевъзможни коварни прийоми, но крайната им цел беше една и съща — да изкопчат информация от мен. Ала тъй като маерът ме бе инструктирал да си държа езика зад зъбите и да не разкривам нищо за себе си, всички тези разговори бяха кратки и незадоволителни.
По-точно всички освен един. Но изключението само потвърждава правилото.
> 57.
> Шепа желязо
Срещнах се с Бредон на четвъртия ден след пристигането ми в Северин. Беше рано, но аз вече крачех напред-назад в стаята си, почти обезумял от скука. Вече бях закусил, а до обяда имаше много време.
В този ден вече ми се бе наложило да се занимая с трима придворни, дошли да любопитстват за мен. Справих се с тях умело, като при всяка възможност оставях разговора ни да замре. _„И така, откъде си, момчето ми?“_ „О, нали знаете как е. Човек пътува толкова много.“ _„А родителите ти?“_ „Наистина имам такива. Дори са двама.“ _„Какво те доведе в Северин?“_ „През по-голямата част от пътя карета с четири коня. Макар че ми се наложи да походя и пеша. Полезно е за белите дробове, нали знаете.“ _„И какво правиш тук?“_ „Наслаждавам се на приятните разговори, разбира се. Срещам се с интересни хора.“ _„Така ли? Кои са те?“_ „Ами, всякакви хора, включително и вие, лорд Праевек. Вие сте доста обаятелен човек…“ И така нататък. Не след дълго дори и най-упоритите клюкари се изтощиха и се отказаха.