Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Когато излязох на улицата, претеглих парите в ръката си. Те изглеждаха тънки и леки в сравнение със сийлдишката валута или с тежките пенита на Федерацията, с които бях свикнал. От друга страна, парите се харчат еднакво добре навсякъде по света и за седем нобъла се сдобих с кат хубави дрехи, каквито би носил някой благородник, и с чифт меки кожени ботуши. С останалите пари се подстригах, обръснах и се нахраних подобаващо за пръв път от три дни. След всичко това отново обеднях, но се чувствах далеч по-уверен в себе си.
Въпреки това знаех, че ще е трудно да стигна
Но моето време беше твърде ценно, като се има предвид, че трябваше да взема лютнята си от заложната къща най-късно след единайсет дни. Налагаше се бързо да се свържа с Алверон.
И така, стигнах до подножието на Стръмнината и открих малко кафене, обслужващо благородническа клиентела. Използвах една от няколкото останали скъпоценни монети, за да си поръчам чаша с шоколад и да седна на място с изглед към галантерията от другата страна на улицата.
През следващите няколко часа се ослушвах за клюките, които обикновено се разменят на такива места. Още по-хубаво бе, че спечелих доверието на съобразителното малко момче, което работеше в кафенето и чакаше да допълни чашата ми, ако е необходимо. С негова помощ и с малко обикновено подслушване за кратко време научих много за двора на маера.
Постепенно сенките се удължиха и реших, че е време да действам. Повиках момчето и му посочих отсрещната страна на улицата.
— Виждаш ли онзи благородник? С червената жилетка?
— Да, господине.
— Знаеш ли кой е той?
— Това е ескуайър Бергон.
_Трябваше ми някой по-важен от него._
— А какво ще кажеш за онзи сърдит приятел с отвратителната жълта шапка?
— Това е баронет Петур — потисна усмивката си момчето.
_Идеално._ Изправих се и потупах Джим по рамото.
— С такава добра памет ще постигнеш много. Остани си със здраве. — Дадох му половин пени и се отправих към мястото, където стоеше баронетът и опипваше топ с тъмнозелено кадифе.
Не е необходимо да казвам, че по отношение на общественото положение никой не стои по-ниско от Едема Рух. Дори и да оставим настрани родословието ми, аз бях човек от простолюдието, без собствена земя. Това означаваше, че баронетът бе толкова високо над мен в йерархията, че ако беше звезда на небето, нямаше да мога да го виждам с просто око. Човек като мен трябваше да се обръща към него с „милорд“, да избягва да го гледа в очите и да му се покланя ниско и смирено.
Ако трябва да съм честен, човек с моето обществено положение изобщо не би следвало да говори с него. Разбира се, във Федерацията нещата бяха различни. А в самия Университет равенството беше особено силно изразено. Но дори и там благородниците бяха богати, влиятелни и с големи връзки. Хората като Амброуз неизбежно щяха да се държат арогантно с такива като мен. А объркаха ли се нещата, той винаги можеше да подкупи съдията, за да се измъкне.
Но сега бях във Винтас. Тук Амброуз нямаше нужда
Нека се опитам да се изразя по-ясно — във Федерацията благородниците са хора с власт и пари, а във Винтас са с власт, пари и привилегии. Много правила са просто неприложими за тях.
Това означаваше, че във Винтас общественото положение беше от най-съществено значение.
Това означаваше, че ако баронетът знае, че съм по-низш от него, ще се държи властно с мен.
От друга страна…
Докато вървях към баронета, изправих рамене и повдигнах малко брадичката. Стегнах врата си и леко присвих очи. Огледах се наоколо така, сякаш притежавам цялата улица и не я одобрявам съвсем.
— Баронет Петур? — обърнах се аз към него с отсечен тон.
Мъжът вдигна поглед и се усмихна неопределено, сякаш не можеше да реши дали ме познава или не.
— Да?
Махнах рязко с ръка към Стръмнината.
— Ще направите голяма услуга на маера, ако ме придружите до неговото имение възможно най-бързо. — Изражението ми беше строго, почти ядосано.
— Ами да, разбира се. — Гласът му прозвуча неуверено. Усещах въпросите и оправданията, които напираха в него. — Ко…
Погледнах баронета с най-надменния си поглед. Едема може и да са на най-ниското стъпало на обществената стълбица, но на света няма по-добри актьори от нас. Израснал съм на сцената и баща ми можеше да изиграе ролята на крал толкова царствено, че съм виждал как зрителите му свалят шапки, когато се появи.
Очите ми станаха твърди като ахат и аз изгледах пищно облечения мъж от главата до петите, сякаш е кон, на който се чудя дали да заложа.
— Ако въпросът не беше спешен, никога нямаше да ви се натрапя по този начин — рекох аз и сковано и неохотно добавих: — господине.
Баронет Петур ме погледна право в очите. Бях успял леко да го разколебая, но далеч не толкова, колкото ми се искаше. Като повечето благородници той беше егоцентричен като жироскоп и единственото нещо, което го възпираше да не изсумти и да не ме изгледа неодобрително, бе чувството за неувереност, което изпитваше. Той ме огледа преценяващо, опитвайки се да реши дали може да рискува да ме обиди, като ме попита за името ми и обстоятелствата на нашето запознанство.
Но аз все още имах един скрит коз в ръкава си. Усмихнах му се с тънката и хищна усмивка, която портиерът на „Прошареният мъж“ бе използвал, когато преди доста месеци отидох да търся Дена. Както вече споменах, усмивката си я биваше — тя беше изтънчена, учтива и по-снизходителна, отколкото ако вместо това бях протегнал ръка, за да потупам мъжа по главата като куче.
Баронет Петур издържа натиска на усмивката ми в продължение на почти цяла секунда. След това се пропука като яйце — раменете му леко се отпуснаха и държането му стана малко по-раболепно.