Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Не се изненадах много, когато заварих Елодин на Каменния мост. Напоследък малко неща, свързани с магистъра на имената, можеха да ме изненадат. Той седеше на високия до кръста парапет на моста и люлееше босите си крака над тридесетметровата пропаст до реката отдолу.
— Здравей, Квоте — поздрави ме той, без да отмества поглед от пенещата се вода.
— Здравейте, магистър Елодин — отвърнах аз. — Опасявам се, че ще трябва да напусна Университета за един-два семестъра.
— Наистина ли
Беше ми нужно известно време, докато разбера какво има предвид.
— Просто такъв е изразът.
— Думите, които използваме, за да се изразяваме, са като картини на имената. Неясни, слаби имена, но въпреки това имена. — Той вдигна поглед към мен. — Седни при мен за малко.
Готвех се да се извиня и да откажа, но после се поколебах. В края на краищата той беше моят настойник. Оставих лютнята и пътната си торба върху равния камък на моста. На лицето на Елодин се появи приятелска усмивка и той потупа с длан каменния парапет до себе си, предлагайки ми да седна.
Надникнах от ръба с известно безпокойство.
— Бих предпочел да не го правя, магистър Елодин.
— Предпазливостта приляга на арканиста. — Той ми хвърли укорителен поглед. — На повелителя на имената повече подхожда увереността. А страхът не приляга и на двамата. Нито пък приляга на теб. — Той отново потупа камъка, този път по-настойчиво.
Внимателно се покатерих на парапета и залюлях краката си над пропастта. Гледката беше впечатляваща и въодушевяваща.
— Можеш ли да видиш вятъра?
Опитах се. За момент ми се стори, че… Не. Нямаше нищо. Поклатих глава.
Елодин сви равнодушно рамене, макар да усетих, че е леко разочарован.
— Това е подходящо място за един повелител на имената. Кажи ми защо.
Огледах се.
— Открито е за вятъра, има силна вода и стар камък.
— Добър отговор. — Долових искрено удоволствие в гласа му. — Но има и друга причина. Камък, вода и вятър има и на други места. Какво прави това място различно?
Замислих се за момент, огледах се наоколо и поклатих глава.
— Не знам.
— Още един добър отговор. Запомни го.
Чаках го да продължи. Когато не го направи, попитах:
— Какво прави това място подходящо?
Елодин гледа дълго време към водата, преди да отговори.
— То е като ръб — каза той накрая. — Високо е и има вероятност да паднеш от него. Нещата се виждат по-лесно, когато се надвесиш от ръба. Опасността пробужда спящото съзнание и прави някои работи по-ясни. Да виждаш нещата е част от това да бъдеш повелител на имената.
— А ако паднеш? — попитах аз.
— Ако паднеш, паднеш — сви рамене магистърът на имената. — Понякога падането също ни научава на някои неща. В сънищата
Известно време и двамата мълчахме, потънали в своите мисли. Затворих очи и се опитах да се ослушам за името на вятъра. Чух водата долу, усетих камъка на моста под дланите си. Нищо друго.
— Знаеш ли какво са казвали някога за студент, който напускал Университета за един семестър? — попита Елодин.
Поклатих глава.
— Казвали, че е отишъл да гони вятъра — изкикоти се той.
— Чувал съм този израз.
— Така ли? Как мислиш, какво означава той?
Отне ми известно време да открия подходящите думи.
— В него има намек за лекомисленост. Сякаш студентите се занимават с нещо безполезно.
Елодин кимна.
— Повечето студенти наистина напускат поради някакви лекомислени причини. — Той се наведе напред и погледна право към реката отдолу. — Но смисълът на този израз невинаги е бил такъв.
— Така ли?
— Точно така. — Магистърът отново седна назад. — Много отдавна, когато всички студенти се стремели да станат повелители на имената, нещата били различни. — Облиза един пръст и го вдигна на вятъра. — Името, което повечето новаци в даването на имена били окуражавани да търсят, било това на вятъра. След като го откриели, техните спящи съзнания се събуждали и откриването на други имена ставало по-лесно. Но някои студенти трудно намирали името на вятъра. Тук имало твърде малко „ръбове“, твърде малко риск. Затова те се отправяли към дивите, изостанали земи. Преследвали късмета си, преживявали приключения, търсели тайни и съкровища… — Той ме погледна. — Но онова, което всъщност търсели, било името на вятъра.
Прекъснахме разговора си, когато на моста се появи човек. Беше мъж с тъмна коса и изпито лице. Той ни наблюдаваше с крайчеца на окото си, без да обръща глава, и докато минаваше зад гърбовете ни, се опитах да не мисля колко лесно би било за него да ме бутне от парапета.
След това ни подмина. Елодин въздъхна уморено и продължи:
— Нещата са се променили. Сега „ръбовете“ са дори по-малко и отпреди. Светът не е толкова див. Има по-малко магии, повече тайни и само шепа хора, които знаят името на вятъра.
— Вие го знаете, нали? — попитах аз.
Елодин кимна.
— На различните места е различно, но аз знам как да се вслушам в променливата му форма. — Той се засмя и ме потупа по рамото. — Трябва да тръгваш. Гони вятъра! Не се страхувай да рискуваш понякога. — Той се усмихна и добави: — Но умерено.
Залюлях крака, скочих от дебелия каменен парапет и метнах отново на рамото си лютнята и пътната торба. Но точно когато се готвех да се отправя към Имре, гласът на Елодин ме спря: