Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

Замислих се върху думите му за момент.

— Не мисля, че е това — усъмних се аз. — Не се чувствам склонен да направя нещо глупаво.

— Има един начин да разберем. Можеш ли в момента да си помислиш за нещо, което ти се струва, че е лоша идея да направиш?

Отново се замислих, като почуквах върха на ботуша си с ножа.

— Няма да е добра идея да… — не довърших.

Замислих се отново, този път по-дълго. Сим ме гледаше очаквателно.

— … да скоча от покрива? — Накрая интонацията на гласа

ми стана по-висока, превръщайки думите ми във въпрос.

Сим мълчеше и продължаваше да ме гледа.

— Разбирам какъв е проблемът — бавно рекох аз. — Изглежда, нямам никакви задръжки в поведението си.

— Точно за това става дума. — Сим се усмихна облекчено и кимна окуражаващо. — Задръжките ти са премахнати до такава степен, че дори не усещаш, че ги няма. Но всичко останало си е същото. Стоиш стабилно на краката си, говориш свързано и разсъждаваш рационално.

— Държиш се покровителствено с мен — казах аз и насочих ножа към него. — Не го прави.

— Добре — примигна той. — Можеш ли да измислиш решение на проблема?

— Разбира се. Имам нужда от критерий за поведението си. Трябва да си моят компас, защото твоите задръжки все още са си на мястото.

— И аз си мислех същото — отвърна той. — Значи ми се доверяваш?

Кимнах.

— С изключение на случаите, когато става дума за жени. Държиш се като идиот с жените.

Взех чашата с вода от масата наблизо, изплакнах си устата и изплюх водата на пода.

— Съгласен. — Сим ми се усмихна несигурно. — Първо, не можеш да отидеш да убиеш Амброуз.

— Сигурен ли си? — поколебах се аз.

— Убеден съм. Всъщност каквото и да решиш да правиш с този нож, ще бъде лоша идея. Трябва да ми го дадеш.

Свих рамене, подхвърлих го в дланта си и му го подадох с импровизираната кожена дръжка напред.

Това, изглежда, изненада Сим, но той все пак взе ножа.

— Милостиви Техлу! — въздъхна дълбоко той и остави ножа върху леглото. — Благодаря ти.

— Това беше ли крайност? — попитах аз и отново си изплакнах устата. — Може би трябва да въведем някаква система за класифициране. Като да речем скала от едно до десет.

— Плюенето на вода по пода ми е „едно“ — отбеляза той.

— О, съжалявам.

Върнах чашата обратно върху масата му.

— Всичко е наред — спокойно отвърна той.

— „Едно“ най-ниското ли е или най-високото? — попитах аз.

— Най-ниското — отвърна той. — Убиването на Амброуз е „десет“. — Той се поколеба. — Е, хайде, може би „осем“ или „седем“.

— Наистина ли? — зачудих се аз. — Толкова много? Добре тогава. — Наведох се напред на стола си. — Налага се да ми дадеш някои съвети за приемните изпити. Скоро трябва да се върна на опашката.

— Не — твърдо поклати глава Симон. — Това наистина е лоша идея. „Осем“.

— Вярно ли?

— Вярно — потвърди той. — Това е деликатна

ситуация. Много неща могат да се объркат.

— Но ако…

Сим въздъхна и отметна пясъчнорусата си коса от очите.

— Аз ли съм твоят компас, или не? Ще стане досадно, ако се налага да повтарям всяко нещо по три пъти, преди да го чуеш.

Замислих се за момент.

— Прав си, особено ако се готвя да направя нещо, което е потенциално опасно. — Огледах се наоколо. — Колко време ще продължава това?

— Не повече от осем часа. — Той отвори уста да продължи и след това пак я затвори.

— Какво? — не повярвах аз.

Сим въздъхна.

— Може да има някои странични ефекти. Това е липиден разтвор, така че ще остане в тялото ти известно време. Периодично може да получаваш малки повторни пристъпи, предизвикани от стрес, силни емоции, упражнения… — Той ме погледна извинително. — Те ще са като малки отгласи от онова, което изпитваш сега.

— По-късно ще се безпокоя за това — казах аз и протегнах ръка. — Дай ми твоята плочка. Ще взема твоята дата.

— Вече минах — разтвори безпомощно ръце той.

— В името на гърдите и зъбите на Техлу! — изругах аз. — Добре. Отиди да намериш Фела.

— Не. Не, не и не. Това е „десет“. — Той размаха ръце пред себе си.

— Не за това — засмях се аз. — Тя има късен жребий за сендлинг.

— Мислиш ли, че ще се размени с теб?

— Вече ми предложи.

— Ще отида да я потърся. — Сим се изправи на крака.

— Ще остана тук.

Сим кимна ентусиазирано и нервно огледа стаята.

— Вероятно така е най-безопасно, ако не направиш нещо, докато ме няма — каза той, като отвори вратата. — Недей да правиш каквото и да е, преди да се върна.

* * *

Нямаше го само пет минути и вероятно беше добре, че се оказа само толкова.

На вратата се почука.

— Аз съм — чу се през дървото гласът на Сим. — Всичко наред ли е там вътре?

— Знаеш ли кое е странното? — отвърнах му през вратата. — Опитах се да се сетя за нещо забавно, което да правя, докато те няма, но така и не успях. — Огледах стаята. — Това означава, че корените на доброто настроение се крият в социалните нарушения. Аз не мога да извърша такова нарушение, защото не мога да реша кое е неприемливо. Всичко ми изглежда еднакво.

— Може и да си прав — съгласи се той и след това попита: — Е, направи ли нещо?

— Не — отвърнах аз. — Реших да бъда добър. Намери ли Фела?

— Да. Тя е тук. Но преди да влезе, трябва да ми обещаеш, че няма да правиш каквото и да е, без първо да ме попиташ. Съгласен ли си?

— Съгласен — засмях се аз. — Само не ме карай да правя глупави неща пред нея.

— Обещавам — рече Сим. — Защо първо не седнеш? Просто за всеки случай.

— Вече съм седнал — отвърнах аз.