Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

— Знам — тъжно призна тя. — Понякога е зле, нали?

Тя нежно погали косата ми, аз заплаках още по-силно. Не можех да си спомня кога за последен път някой ме е докосвал с обич.

— Знам — повтори тя. — Имаш камък в сърцето си и някои дни той е толкова тежък, че не можеш да сториш нищо. Но не е нужно да си сам в това. Трябваше да дойдеш при мен. Аз разбирам.

— Тя ми липсва — споделих аз, преди да осъзная, че говоря.

След това прехапах езика си, преди да кажа още нещо. Стиснах зъби и яростно разтърсих глава като кон, който се бори с юздата

си.

— Можеш да го кажеш — нежно рече Аури.

Разтърсих глава, усетих вкуса на сливи и внезапно думите потекоха от устата ми като река:

— Тя каза, че съм пропял, преди да проговоря. Обясни ми, че когато съм бил още бебе, имала навика да ми тананика, докато ме държи. Не било песен. Просто низходяща терца. Просто успокояващ звук. Един ден ме разхождала в лагера, когато ме чула да й отвръщам като ехо. Две октави по-високо. Мъничка писклива терца. Каза ми, че това била първата ми песен. Пеехме я един на друг отново и отново в продължение на години.

Задушавах се и стиснах зъби.

— Можеш да го кажеш — прошепна Аури. — Всичко ще е наред, ако го кажеш.

— Никога няма да я видя отново — с мъка изрекох думите аз.

След това заплаках още повече.

— Всичко е наред — утеши ме Аури. — Аз съм тук. Ти си в безопасност.

> 8.

> Въпроси

Следващите няколко дни не бяха нито приятни, нито продуктивни.

Датата на Фела за приемните изпити беше в самия край на цикъла, така че се постарах да се възползвам от допълнителното време. Опитах се да поработя на парче в Рибарника, но бързо се върнах в стаята си по средата на регистрирането на един комин и заплаках. Не само че не можех да поддържам подходящия Алар, но и последното нещо, което ми трябваше, бе хората да си помислят, че съм се побъркал заради напрежението покрай изпитите.

По-късно същата нощ, когато се опитах да пропълзя през тесния тунел към Архива, вкусът на сливи изпълни устата ми и бях обзет от безсмислен страх от тъмни и затворени пространства. За щастие бях изминал само три-четири метра, но въпреки това почти щях да си докарам мозъчно сътресение, мъчейки се да изляза заднишком от тунела, а дланите ми бяха издрани от паническото дращене по камъка.

И така прекарах следващите два дни, като се преструвах на болен и стоях в малката си стая. Свирех на лютнята си, спях на пресекулки и кроях злокобни планове за Амброуз.

* * *

Анкер чистеше, когато слязох долу.

— По-добре ли се чувстваш? — поинтересува се той.

— Малко — отвърнах аз. — Вчера имах само две „сливови“ кризи и те бяха много кратки. А най-хубавото е, че спах през цялата нощ. Изглежда съм преминал през най-страшната част.

— Гладен ли си?

Поклатих глава.

— Днес са приемните изпити.

Анкер се намръщи.

— Тогава трябва да хапнеш нещо. Ябълка например. — Той се засуети зад бара и извади глинена халба и една тежка кана.

— Пийни и малко мляко. Трябва да го използвам, преди да прокисне. Проклетият безледов изстудител започна да сдава багажа още преди няколко дни. Струва ми цели три таланта.

Знаех си, че не трябва да хвърлям пари за него, след като ледът тук е толкова евтин.

Наведох се през плота и хвърлих поглед към дългата дървена кутия, скрита между халбите и бутилките.

— Ще го погледна, ако искаш — предложих аз.

— Можеш ли да го поправиш? — повдигна вежди Анкер.

— Ще го погледна — повторих аз. — Може да е нещо просто, което да поправя лесно.

Анкер сви рамене.

— Едва ли можеш да го повредиш повече, отколкото вече е повреден. — Той избърса ръце в покривката си и ми махна да мина зад бара. — Ще ти приготвя няколко яйца, докато му хвърлиш едно око. И тях трябва да използвам, преди да са се развалили. — Отвори дългата кутия, взе няколко яйца и отиде отзад в кухнята.

Заобиколих ъгъла на плота, коленичих и погледнах изстудителя. Той представляваше облицована с камък кутия с размера на малък пътен сандък. На всяко друго място, освен в Университета, това щеше да е чудо на изобретенията и луксозен предмет. Тук, където такива неща се намираха лесно, това беше поредното небогоугодно и безполезно нещо, което не работи както трябва.

Беше съвсем просто изобретение. Нямаше никакви подвижни части, само две плоски ленти от калай, покрити със сигалдрия, която пренасяше топлината от единия край на металната лента към другия. Всъщност не беше нищо повече от бавен и неефективен топлинен сифон.

Приклекнах и сложих пръсти върху калаените ленти. Тази отдясно беше топла, което означаваше, че половината от вътрешната страна би трябвало да е съответно студена. Но лентата отляво имаше стайна температура. Протегнах врат, за да погледна сигалдрията, и забелязах дълбока драскотина в калая, която минаваше през две от руните.

Това обясняваше нещата. Сигалдрията донякъде прилича на изречение. Ако махнеш няколко думи, то просто загубва своя смисъл. Или по-скоро _обикновено_ загубва своя смисъл. Понякога повредената сигалдрия може да направи нещо наистина неприятно. Намръщих се при вида на калаената лента. Това беше немарлива изобретателска работа. Руните трябваше да са от вътрешната страна на лентата, където не биха могли да бъдат повредени.

Потършувах наоколо, докато не намерих чукче за лед, забутано в задната част на едно чекмедже, след което внимателно заличих двете руни от меката повърхност на калая. После се съсредоточих и с върха на малък нож за белене ги гравирах отново в дебелата метална лента.

Анкер се появи от кухнята с чиния с яйца и домати.

— Сега би трябвало да работи — казах аз.

В началото започнах да ям от учтивост, но после осъзнах, че действително съм гладен.

Анкер погледна кутията и повдигна капака й.

— Толкова лесно? — учуди се.

— Като с всяко друго нещо — отвърнах аз с пълна уста, — лесно е, ако знаеш какво правиш. Сега _трябва_ да работи. Остави го един ден и виж дали наистина ще изстудява.

Довърших яйцата и изпих млякото толкова бързо, колкото беше възможно, без това да изглежда невъзпитано.