Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
* * *
Премислих нещата, докато вървях към Имре, усещайки познатата тежест на лютнята върху рамото си.
Бях в затруднено положение, но то не беше чак толкова ужасно. Никой лихвар от сдружението нямаше да даде пари на сирак от рода Едема Рух без някаква допълнителна гаранция, но можех да взема на заем от Деви. Все пак предпочитах да не се стига дотам. Не само че лихвата при нея беше грабителска, но ме безпокоеше и какви услуги може да поиска от мен, ако някога просроча заема си. Съмнявах се, че щеше да е нещо дребно. Или лесно. Или пък
Такива мисли се въртяха в главата ми, докато минавах по Каменния мост. Отбих се в една аптека и след това отидох в „Прошареният мъж“.
Когато отворих вратата, разбрах, че „Прошареният мъж“ е пансион. Нямаше обща стая, в която хората да се съберат, за да пийнат. Вместо това имаше малък, богато обзаведен салон с добре облечен портиер, който ме изгледа неодобрително, да не кажа, с откровено отвращение.
— Мога ли да ви помогна, млади господине? — попита той, щом влязох през вратата.
— Търся една млада дама — отвърнах аз. — Казва се Динаел.
— Ще отида да проверя дали е тук — кимна той.
— Не си прави труда — рекох аз и тръгнах към стълбите. — Тя ме очаква.
Мъжът ми препречи пътя.
— Страхувам се, че не е възможно — каза той, — но за мен ще е удоволствие да проверя дали дамата е тук.
Той протегна ръка и аз я погледнах неразбиращо.
— Вашата визитна картичка? — попита той. — Трябва да я представя на младата дама.
— Как можеш да й дадеш картичката ми, ако не си сигурен дали е тук? — поинтересувах се аз на свой ред.
Портиерът отново се усмихна. Усмивката му беше любезна, блага и толкова неприятна, че й обърнах специално внимание и тя се запечата в съзнанието ми. Такава усмивка е като произведение на изкуството. Като човек, израснал на сцената, можех да я оценя на няколко нива. В някои среди такава усмивка е като забиване на нож и аз самият можех да имам нужда от нея някой ден.
— А, дамата е _тук_ — призна портиерът, като натърти на последната дума, — но това не означава, че е тук за _вас_.
— Можеш да й кажеш, че я търси Квоте — по-скоро развеселено, отколкото обидено заявих аз. — Ще почакам.
Не се наложи да чакам дълго. Портиерът слезе по стълбите с раздразнено изражение, сякаш бе очаквал с нетърпение да ме изхвърли.
— Оттук — рече той.
Последвах го нагоре по стълбите. Той отвори една врата и аз минах покрай него с достатъчно, както се надявах, презрителна самоувереност.
Озовах се във всекидневна с широки прозорци, през които надничаше късното следобедно слънце. Стаята беше достатъчно голяма, за да изглежда просторна, въпреки че беше осеяна със столове и дивани. До отсрещната стена беше поставен цимбал, а единият ъгъл на стаята беше зает изцяло от масивна модеганска арфа.
Дена стоеше в средата на стаята, облечена в рокля от зелено кадифе. Прическата й бе така направена, че да подчертава елегантната й шия, и разкриваше изумрудените обици във формата на сълза и огърлицата, която беше в комплект с тях.
Тя разговаряше с млад мъж, който
Имаше вид на млад благородник, когото късметът е напуснал толкова отдавна, че едва ли затрудненията му са временни. Дрехите му бяха хубави, но измачкани. Тъмната му коса беше подстригана подходящо за къдрици, но, изглежда, никой не бе полагал скоро грижи за нея. Очите му бяха хлътнали, сякаш не спеше добре.
Дена протегна ръце към мен.
— Квоте — каза тя, — ела да се запознаеш с Джефри.
— Приятно ми е да се запознаем, Квоте — обърна се към мен Джефри. — Динаел ми е разказвала много за теб. Доколкото разбрах, си нещо като… как беше? Магьосник? — Усмивката му беше открита и напълно искрена.
— Всъщност съм арканист — отвърнах аз възможно най-учтиво. — „Магьосник“ придава прекалено приказен нюанс на действителността. Хората очакват от нас да носим тъмни мантии и да гадаем по вътрешностите на птици. А ти с какво се занимаваш?
— Джефри е поет — намеси се Дена, — и то добър, макар че ще го отрече.
— Така е — призна той и усмивката му посърна. — Трябва да тръгвам. Имам среща с хора, които не бива да бъдат карани да чакат. — Той целуна Дена по бузата, разтърси сърдечно ръката ми и си тръгна.
Дена наблюдаваше как вратата се затвори зад гърба му.
— Той е мило момче.
— Казваш го така, сякаш съжаляваш за това — отбелязах аз.
— Ако не беше толкова мил, в главата му можеха да се съберат поне две мисли едновременно. Навярно тогава щяха да се потъркат една в друга и от това да възникне искра. Дори и малко дим би свършил работа, така поне ще изглежда, че в главата му се случва нещо — въздъхна тя.
— Наистина ли е толкова глупав?
— Не — поклати глава тя. — Просто е твърде доверчив. Не притежава никаква пресметливост и откакто дойде тук преди месец, изборите, които прави, са само погрешни.
Бръкнах в плаща си и извадих две малки, обвити в плат пакетчета — едно синьо и едно бяло.
— Донесох ти подарък.
Дена протегна ръка и ги взе, леко объркана.
Онова, което ми се бе сторило добра идея преди няколко часа, сега изглеждаше по-скоро глупаво.
— Това е за белите ти дробове — обясних аз, внезапно смутен. — Знам, че понякога имаш проблеми с тях.
— И би ли ми обяснил как разбра това? — Тя наклони главата си на една страна.
— Спомена го, когато беше в Требон — отвърнах аз. — Направих някои проучвания. — Посочих едното пакетче. — Това можеш да го вариш като чай — съдържа хапниперо, мъртва коприва и лохатм… — После посочих другото. — А от това кипваш листата в малко вода и вдишваш парата, която се надига.
Дена местеше поглед от едното към другото пакетче.
— Вътре съм сложил указания, написани на листчета хартия — продължих аз. — Синьото е онова, което трябва да кипнеш и да му дишаш парата. Нали се сещаш, син цвят заради водата.