Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

— Моите извинения — каза.

— Не е важно — отвърнах му с любезен жест аз.

Елодин се обърна отново към Аури и протегна ръката си за втори път.

Тя направи две малки крачки напред, поколеба се и направи още две. Бавно протегна ръка, за момент застина с пръсти върху плода и след това бързо се отдалечи, притиснала го към гърдите си.

— Благодаря ти от сърце — рече тя и направи още един малък реверанс. — Сега можеш да се присъединиш към нас, ако желаеш. И ако се държиш прилично, след това можеш да останеш и да послушаш Квоте да свири. —

Тя леко наклони глава, превръщайки думите си във въпрос.

Елодин се поколеба и след това кимна.

Аури изтича до другата страна на покрива и се спусна до двора по голите клони на ябълковото дърво.

Елодин я наблюдаваше как си отива. Когато наклони глава, лунната светлина го огря достатъчно, за да забележа замисленото изражение на лицето му. Усетих как стомахът ми се сви на възел от внезапно и остро безпокойство.

— Магистър Елодин?

— Хъмм? — Той обърна лице към мен.

От опит знаех, че ще са й нужни само три-четири минути, за да донесе каквото беше приготвила от Онова долу. Трябваше да говоря бързо.

— Знам, че изглежда странно — започнах аз, — но трябва да бъдете внимателен. Тя е много неспокойна. Не се опитвайте да я докоснете. Не правете никакви резки движения. Това ще я уплаши и ще я накара да избяга.

Изражението на Елодин отново бе скрито в сянката.

— Така ли? — попита той.

— Силните шумове също. Дори и силен смях. И не можете да й задавате никакви лични въпроси. Тя просто ще избяга, ако го сторите. — Поех си дълбоко дъх, докато умът ми работеше бързо.

Имам дар слово, стига да разполагам с достатъчно време.

Сигурен съм, че съм способен да убедя почти всеки в почти всичко. Но Елодин беше твърде непредсказуем, за да бъде манипулиран.

— Не можете да кажете на никого, че тя е тук — прозвучах по-рязко, отколкото бях възнамерявал, и тутакси съжалих за думите, които бях използвал.

Не можех да си позволя да давам заповеди на магистър, дори и той да е почти побъркан.

— Онова, което исках да кажа — бързо добавих аз, — е, че бихте ми направили голяма лична услуга, ако не споменавате за това на никого.

Елодин ме гледа дълго и замислено.

— И защо така, ре'лар Квоте?

Усетих как се обливам в пот при невъзмутимата развеселеност, която прозвуча в гласа му.

— Те ще я набутат в Убежището — отвърнах аз. — Точно вие… — не довърших и усетих как гърлото ми пресъхва.

— Точно аз какво, ре'лар Квоте? — Елодин ме погледна, лицето му беше в сянка, но усещах намръщения му поглед. — Да не смяташ, че знаеш какво изпитвам към Убежището?

Почувствах как всичките ми недообмислени намерения да го убедя стават на пух и прах. И внезапно сякаш се озовах на улиците на Тарбеан със стомах, свит на възел от глад, и със сърце, пълно с отчаяна безнадеждност, докато се вкопчвах в ръкавите на моряци и търговци и ги молех да ми дадат някое пени, половин пени или дори шим. Молех ги за каквото и да е само за да имам какво да ям.

— Моля ви — рекох аз, — моля ви, магистър Елодин, ако те започнат да я преследват, тя ще се скрие

и аз повече няма да я намеря. Може да не е съвсем наред с главата, но е щастлива тук. И аз се грижа за нея. Не кой знае колко, но все пак се грижа. Ако я хванат, ще стане още по-лошо. Убежището ще я убие. Моля ви, магистър Елодин. Ще направя каквото поискате. Само не казвайте на никого.

— Тихо — сряза ме Елодин. — Тя идва.

Той протегна ръка и хвана рамото ми, а лунната светлина освети лицето му. Изражението му изобщо не беше свирепо и решително. В него се четяха само объркване и загриженост.

— В името на бога и неговата дама, ти трепериш! Поеми си дъх и овладей лицето си. Ще я изплашиш, ако те види в този вид.

Поех си дълбоко дъх и се постарах да се отпусна. Загриженото изражение на Елодин изчезна и той отстъпи назад и пусна рамото ми.

Обърнах се навреме, за да видя Аури да бяга по покрива с пълни ръце. Тя спря недалеч от нас и погледна и двама ни, преди да измине останалото разстояние, пристъпвайки като танцьорка, докато накрая не застана на предишното си място. След това седна безгрижно на покрива, като сгъна крака под себе си. Двамата с Елодин също седнахме, макар и далеч не толкова грациозно.

Аури разстла една покривка, сложи я внимателно между трима ни и постави голям дървен поднос в средата й. Извади плода синас, помириса го и погледна към нас.

— Какво е това? — попита тя Елодин.

— Слънчева светлина — отвърна той непринудено, сякаш очакваше този въпрос, — и при това ранна, утринна слънчева светлина.

Те се познаваха. Разбира се. Ето защо тя не беше избягала още от самото начало. Усетих как тежестта на напрежението върху раменете ми леко намаля.

Аури отново помириса плода и се замисли за миг.

— Прекрасен е — заяви тя, — но подаръците от Квоте са още по-прекрасни.

— Очевидно е така — съгласи се Елодин. — Предполагам, че Квоте е по-добър човек от мен.

— Това се разбира от само себе си — отвърна Аури официално.

Сервира вечерята, като раздели хляба и рибата на три. Извади и едно тумбесто глинено гърне, пълно с маслини в саламура. Зарадвах се, че може да се грижи за себе си, когато ме няма.

Аури наля бира в познатата порцеланова чаша за чай. Елодин получи малък стъклен буркан от онези, които се използват за съхраняване на конфитюр. Тя му сипа веднъж, но не и втори път. Зачудих се дали той просто й беше далеч, или това беше неуловим намек за неодобрението й.

Хранехме се, без да разговаряме. Аури хапваше изтънчено, на малки хапки и стоеше с изправен гръб. Елодин ядеше предпазливо и понякога ме стрелкаше с поглед, сякаш не беше сигурен как да се държи. Поради това предположих, че никога преди не се е хранил заедно с Аури.

След като приключихме с всичко останало, Аури извади малък лъскав нож и раздели плода синас на три части. Веднага щом му обели кожицата, усетих сладкия му и остър мирис във въздуха. Устата ми се напълни със слюнка. Плодовете синас идваха от много далеч и бяха твърде скъпи за хора като мен.