Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

— А — смутено отвърнах аз, — защото тя е толкова сияйна и мила. Няма никаква причина да е такава, но въпреки това е. „Аури“ означава „слънчева“.

— На какъв език? — попита той.

Поколебах се.

— Мисля, че на сиару.

— На сиару „слънчева“ е „левириет“.

Опитах се да се сетя откъде бях научил думата. Дали не бях попаднал на нея в Архива…?

Преди да успея да си припомня, Елодин вметна небрежно:

— Готвя се да започна занятия за онези, които се интересуват от деликатното

и фино изкуство на даването на имена. — Той ме погледна изкосо. — Дойде ми наум, че за теб това може и да не е пълна загуба на време.

— Може и да се заинтересувам — предпазливо отвърнах аз.

— Трябва да прочетеш „Основни принципи“ на Текам, за да се подготвиш — препоръча ми той. — Не е дълга книга, но е дебела, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ако можете да ми я заемете, няма нищо друго, което бих искал повече от това да я прочета — отвърнах аз. — Иначе ще трябва да се справя някак без нея. — Той ме погледна неразбиращо. — Забранено ми е да ходя в Архива.

— Какво, още ли? — изненадано попита Елодин.

— Още.

— Колко мина, половин година ли? — Той изглеждаше възмутен.

— След три дена ще станат три четвърти от годината — поясних аз. — Магистър Лорен даде ясно да се разбере какво е отношението му към допускането ми вътре.

— Това — отбеляза Елодин със странно покровителство в гласа — са абсолютни конски фъшкии. Сега си мой ре'лар.

Елодин смени посоката и се насочи към покрив, който обикновено избягвах, защото бе покрит с керемиди от глина. Оттам прескочихме тясна уличка, минахме по наклонения покрив на една странноприемница и стъпихме на широк покрив от дялан камък.

Накрая стигнахме до широк прозорец, зад който блестеше топлата светлина на свещ. Елодин почука на стъклото толкова силно, сякаш беше врата. Като се огледах наоколо, осъзнах, че се намирахме върху Залата на магистрите.

Малко след това видях високата, слаба сянка на магистър Лорен да закрива светлината на свещта зад прозореца. Той свали резето и прозорецът се отвори.

— Елодин, какво мога да направя за теб? — попита Лорен.

Дори и случващото се да му се бе видяло странно, това с нищо не пролича от изражението на лицето му.

Елодин посочи през рамото си с палец към мен.

— Това момче тук казва, че още му е забранено да влиза в Архива. Вярно ли е?

Лорен премести невъзмутимия си поглед върху мен и след това го насочи отново към Елодин.

— Вярно е.

— Ами, пусни го отново вътре — подкани го Елодин. — Трябва да чете разни неща. Вече си му дал урок.

— Той е безразсъден — отвърна Лорен с равен тон. — Планирах забраната да продължи година и един ден.

— Да, да, това е много традиционно — въздъхна Елодин. — Защо не му дадеш втори шанс? Аз ще гарантирам за него.

Лорен ме изгледа продължително. Опитах се да

придобия възможно най-отговорен вид, което не беше много лесно, като се имаше предвид, че се намирах на покрива посред нощ.

— Много добре — отвърна Лорен, — но само в „Томове“.

— „Гробниците“ са за некадърните глупаци, които не могат да си сдъвчат сами и храната — презрително заяви Елодин. — Моето момче е ре'лар. Той струва колкото двайсет от тях! Трябва да изследва Книгохранилището и да открие всякакви безполезни неща.

— Не се безпокоя за момчето — отвърна Лорен с невъзмутимо спокойствие. — Безпокоя се за самия Архив.

Елодин се протегна, сграбчи ме за рамото и ме бутна леко напред.

— Какво ще кажеш за това? Ако го хванеш пак да прави някоя лудория, ще ти позволя да му отрежеш палците. Това би трябвало да послужи за пример, не мислиш ли? — предложи той.

Лорен бавно огледа двама ни. След това кимна.

— Много добре — каза той и затвори прозореца си.

— Готово. — Елодин широко разтвори ръце.

— Какво, по дяволите, искате да кажете? — попитах аз, като свих и разпуснах пръстите на ръцете си. — Аз… Какво, по дяволите…

— Какво? — озадачено ме изгледа Елодин. — Вече можеш да влизаш вътре. Проблемът е решен.

— Не можете просто така да му предложите да ми отреже палците! — възразих аз.

Той повдигна вежди.

— Да не би да смяташ пак да нарушиш правилата? — остро попита той.

— Какв… Не. Но…

— Тогава няма за какво да се безпокоиш — отсече той, след което се обърна и продължи нагоре по наклонения покрив. — Поне може би е така. Все пак, ако бях на твое място, щях да внимавам. Така и не се научих да разбирам кога Лорен се шегува.

* * *

Веднага щом се събудих на следващия ден, отидох до канцеларията на касиера и уредих сметката си с Рием, мъжа с изпито лице, който се занимаваше с финансите на Университета. Платих му спечелените с труд девет таланта и половина и си осигурих мястото в Университета за още един семестър.

След това отидох в „Регистри и списъци“, където се записах за наблюдение в Медика, както и на физиогномия* и медицина. Следващият предмет беше „Металургия на желязото и медта“ с Камар в Рибраника. Накрая записах „Симпатия за експерти“ с Елкса Дал.

[* Наука, занимаваща се с определяне на характера и личността на човека в зависимост от особеностите на външния вид и особено на лицето му. — Бел.прев.]

Едва тогава осъзнах, че не знам наименованието на предмета на Елодин. Прелистих регистъра, докато не забелязах името на магистъра, след което плъзнах пръста си до мястото, където наименованието бе записано с прясно тъмно мастило — „Увод към това как да не бъдеш глупаво магаре“.

Въздъхнах и записах името си на единствения празен ред отдолу.