Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Протегнах ръка, за да ги взема, но вместо да ги плъзне по масата, тя ме изгледа.
— Сега, като се замисля, може да има и още една възможност.
— И аз бих искал да има друга възможност — признах аз.
— Последният път, когато говорихме — бавно каза Деви, — ти намекна, че знаеш начин за влизане в Архива.
Поколебах се.
— Наистина го намекнах.
— Тази информация би била доста ценна за мен — добави тя с престорена небрежност.
Макар че се опитваше да го прикрие, видях в очите
Сведох поглед към ръцете си и не казах нищо.
— Ще ти дам десет таланта веднага — без заобикалки заяви Деви. — Няма да е заем. Направо ще купя информацията. Ако ме хванат в Книгохранилището, никога няма да кажа, че съм я получила от теб.
Замислих се за всичко онова, което можех да купя с десет таланта. Нови дрехи. Калъф за лютнята, който няма опасност да се разпадне всеки миг. Хартия. Ръкавици за наближаващата зима.
Въздъхнах и поклатих глава.
— Двайсет таланта — предложи Деви — и същите условия като на сдружението за всички заеми, които можеш да поискаш в бъдеще.
Двайсет таланта означаваше, че половин година нямаше да се безпокоя за таксата си за обучение. Можех да се занимавам със свои проекти в Рибарника, вместо да се трепя с палубни фенери. Можех да си купя шити по поръчка дрехи. Можех да давам да ми перат дрехите, вместо сам да го правя.
— Аз… — колебливо си поех дъх.
— Четирийсет таланта — жадно настоя Деви, — условията на сдружението и ще те отведа в леглото си.
За четирийсет таланта можех да купя на Дена нейна собствена полуарфа. Можех…
Вдигнах поглед и видях Деви, която ме гледаше от отсрещната страна на бюрото. Устните й бяха влажни, а светлосините й очи — напрегнати. Тя размърда раменете си напред-назад с бавното, несъзнателно движение на котка, която се готви да нападне.
Помислих си за Аури, която беше в безопасност и щастлива в Онова долу. Какво щеше да направи тя, ако в малкото й царство нахлуеше непознат?
— Съжалявам — казах аз. — Не мога. Влизането вътре е… сложно. Трябва да участва и мой приятел, а не мисля, че той ще се съгласи. — Реших да не обръщам внимание на останалата част от предложението й, тъй като нямах и най-малката представа какво да отвърна на това.
Настъпи дълго и напрегнато мълчание.
— Проклет да си! — възкликна Деви накрая. — Звучиш така, сякаш казваш истината.
— Така е — потвърдих аз. — Знам, че е неприятно.
— Пусто да остане! — Тя се намръщи и плъзна към мен по бюрото шишенцето и иглата.
Убодох ръката си и наблюдавах как кръвта бликна, отърколи се по дланта ми и падна в шишето. След като се събраха три капки, мушнах вътре и иглата.
Деви намаза запушалката с малко лепило и ядно затвори шишенцето. След това бръкна в чекмеджето и извади диамантено острие.
— Вярваш ли ми? — попита ме тя, докато издълбаваше номер върху стъклото. — Или искаш
— Вярвам ти — отвърнах аз, — но въпреки това искам да е запечатано.
Тя изсипа разтопен восък върху гърлото на шишенцето. Притиснах сребърните си свирки върху него и оставих ясно забележим отпечатък.
Деви бръкна в друго чекмедже, извади шест таланта и ги тропна върху бюрото. Жестът й щеше да изглежда просто раздразнителен, ако очите й не бяха толкова непоколебими и гневни.
— Ще вляза там по един или друг начин — увери ме тя с ледена нотка в гласа. — Говори с приятеля си. Ако ми помогнеш, ще ти се отплатя.
> 11.
> Убежището
Върнах се в Университета в добро настроение въпреки тежестта на новия ми дълг. Направих някои покупки, взех лютнята си и се отправих към покривите.
Ориентирането в Мейнс отвътре беше истински кошмар — лабиринт от нелогични коридори и стълбища, които не водеха доникъде. Но движението по хаоса от покриви на сградата беше лесно. Стигнах до един малък двор, който в някакъв момент от строителството на сградата бе станал недостъпен, попаднал в капан като муха в кехлибар.
Аури не ме очакваше, но това беше мястото, където я бях срещнал за пръв път и когато нощите бяха ясни, тя понякога идваше тук да гледа звездите. За всеки случай проверих дали учебните стаи, които гледат към двора, са тъмни и празни, след което извадих лютнята си и започнах да я настройвам.
Свирех от близо час, когато от обрасналия двор долу се чу шумолене. В следващия момент се появи Аури, която бързо се изкатери по високото ябълково дърво и скочи на покрива.
Затича се към мен. Босите й крака с лекота подскачаха по катрана, а косата й се вееше след нея.
— Чух те! — извика тя, когато се приближи. — Чух те чак долу в Подскоците!
— Май си спомням — бавно казах аз, — че обещах да посвиря на някого.
— На мен! — Тя притисна ръце към гърдите си и се усмихна широко.
Пристъпваше от крак на крак и почти танцуваше от нетърпение.
— Свири за мен! Бях търпелива като два камъка, които стоят заедно — заяви тя. — Идваш точно навреме. Не мога да съм търпелива колкото три камъка.
— Ами — поколебах се аз, — предполагам, че всичко зависи от това какво си ми донесла.
Тя се засмя и се повдигна на пръсти с ръце, все още хванати една за друга и притиснати към гърдите й.
— А _ти_ какво ми донесе?
Коленичих и се захванах да развързвам вързопа си.
— Донесох ти три неща — отвърнах.
— Колко традиционно — ухили се тя. — Тази нощ си точно като истински млад благородник.
— Такъв съм — съгласих се аз и вдигнах една тъмна и тежка бутилка.
Тя я взе с двете си ръце.
— Кой я е направил?
— Пчелите — отвърнах аз — и пивоварите в Бредон.