Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Елодин ми отправи дяволита и многозначителна усмивка и аз внезапно изпитах страх, че може да разкрие участието ми в случилото се в стаите на Хеме по-рано тази сутрин.
Вместо това той драматично вдигна във въздуха три пръста.
— Имаш три пики и пет пики са били изиграни. — Той вдигна и останалите пръсти и ме изгледа сериозно. — Колко пики са това?
— Осем пики — отвърнах аз.
Останалите магистри леко се размърдаха върху столовете си. Аруил въздъхна. Килвин отпусна
Елодин ги изгледа намръщено.
— Какво? — попита той и в гласа му се прокрадна твърда нотка. — _Искате_ от мен да подхвана тая песен и да затанцувам на нея? Искате да му задавам въпроси, на които само един повелител на имената може да отговори?
Останалите магистри утихнаха при тези думи. Изглежда се почувстваха неудобно и избягваха да го погледнат в очите. Хеме беше единственото изключение и го погледна с открито предизвикателство.
— Чудесно — заяви Елодин и се обърна отново към мен.
Очите му бяха тъмни, а гласът му създаваше странен резонанс. Не беше силен, но когато говореше, сякаш изпълваше цялата зала. Не оставяше място за никакъв друг звук.
— Къде отива луната — попита мрачно Елодин, — когато вече не е на нашето небе?
Стаята изглеждаше неестествено тиха, когато той млъкна. Сякаш гласът му беше направил дупка в света.
Изчаках да видя дали ще добави още нещо към въпроса си.
— Нямам ни най-малка представа — признах аз.
След гласа на Елодин моят собствен глас прозвуча твърде тънък и несъществен.
Елодин сви рамене и след това благосклонно посочи другия край на масата.
— Магистърът по симпатия.
Елкса Дал беше единственият, който сякаш се чувстваше добре в официалната си мантия. Както винаги тъмната му брада и слабото лице ми напомняха за злия магьосник в толкова много атурански пиеси. Той ме погледна с известно съчувствие.
— Какво ще кажеш за обвързването за линейно галванично привличане? — попита той, без да се церемони.
Изстрелях го с лекота.
Той кимна.
— Какво е разстоянието за непреодолимо разпадане при желязото?
— Девет километра — отвърнах аз, като дадох отговора, както е по учебник, въпреки че имах някои възражения срещу термина „непреодолимо“.
Макар да беше истина, че преместването на каквото и да е значимо количество енергия на повече от десет километра е статистически невъзможно, симпатията можеше да бъде използвана за търсене на много по-големи разстояния.
— Щом като кипне една унция вода, колко топлина ще е необходима, за да се изпари водата напълно?
Опитах се да се сетя за каквото можах от таблиците за
— Сто и осемдесет таума — отвърнах аз с по-голяма увереност, отколкото всъщност чувствах.
— За мен това е достатъчно — рече Дал. — Магистърът по алхимия?
Мандраг махна безразлично с покритата си с петна ръка.
— Аз ще пропусна.
— Той е добър с въпросите за пиките — предложи Елодин.
Мандраг го погледна намръщено и каза:
— Магистърът на Архива.
Лорен ме погледна. Издълженото му лице беше невъзмутимо.
— Какви са правилата на Архива?
Изчервих се и сведох поглед.
— Движи се тихо — отвърнах аз. — Уважавай книгите. Подчинявай се на писарите. Не внасяй вода и храна. — Преглътнах мъчително. — Не внасяй огън.
Лорен кимна. Нищо в тона или в поведението му не показваше каквото и да е неодобрение, но това само още повече влошаваше положението. Очите му обходиха масата.
— Магистърът по изобретенията.
Изругах наум. През последния цикъл бях прочел всички шест книги, които магистър Лорен беше отделил, за да учат ре'ларите от тях. Само „Падането на Империята“ на Фелтеми Рейс ми отне десет часа. Едно от нещата, които най-много исках, бе да получа достъп до Архива и отчаяно се бях надявал да впечатля магистър Лорен, като му отговоря на какъвто и да е въпрос, който му дойдеше наум да ми зададе.
Така или иначе не можех да сторя нищо. Обърнах се към Килвин.
— Галванично производство на мед — избоботи изпод брадата си подобният на мечка магистър.
Отвърнах, че се прави на пет места. Беше ми се наложило да го използвам, докато правех изчисленията за палубните фенери.
— Коефициент на проводимост на галия.
Трябваше да го знам, за да смажа излъчвателите за фенерите. Дали Килвин не ми задаваше нарочно лесни въпроси? Дадох отговора.
— Добре — отвърна Килвин. — Магистърът по реторика.
Поех си дълбоко дъх и се обърнах да погледна Хеме. Бях стигнал дотам, че прочетох три от книгите му, макар че силно ненавиждах реториката и безсмислената философия.
Все пак можех да потисна това си отвращение за две минути и да изиграя ролята си на добър и смирен студент. Бидейки от рода Рух, за мен не беше проблем да се справя с такова представление.
— Ти ли запали апартамента ми, малко паляч копеле? — намръщи ми се Хеме, а лицето му беше кръгло като луната при пълнолуние.
Грубият начин, по който бе зададен този въпрос, ме свари съвсем неподготвен. Бях готов за невъзможно трудни или подвеждащи въпроси, или такива, които можеха да се извъртят така, че всеки отговор да изглежда погрешен.