Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

— Отлично! — одобрително плесна с ръце Елодин. — Това е верният отговор. Сега наблюдавайте.

Отиде до вратата и подаде глава навън.

— Хенри! — извика той. — Да, ти. Ела тук за секунда.

Той се дръпна от вратата и пусна вътре едно от момчетата за поръчки на Джеймисън, което беше на не повече от осем години.

Елодин се отдалечи на пет-шест крачки и се обърна с лице към момчето. Той изправи рамене и на лицето му се появи лудешка усмивка.

— Дръж! — извика магистърът и запрати камъка към момчето.

Момчето се стресна и го хвана във въздуха.

Елодин изръкопляска

бурно, след което поздрави озадаченото момче, преди да си вземе обратно камъка и набързо да изпрати детето до вратата.

Учителят ни се обърна към нас:

— И така, как го направи той? Как успя да пресметне за секунда онова, което седем блестящи членове на Арканум не можаха да разберат за четвърт час? Познава ли повече геометрията от Фела? По-бързо ли смята от Уреш? Трябва ли да го извикаме обратно и да го направим ре'лар?

Ние леко се засмяхме и се поотпуснахме, а той продължи:

— Онова, което искам да кажа, е следното — във всеки от нас има съзнание, което се грижи за делата ни, докато сме будни. Но има също и друго съзнание — спящо съзнание. То е толкова могъщо, че спящото съзнание на осемгодишно момче може да извърши за секунда онова, което будните съзнания на седем членове на Арканум не успяха да постигнат за петнайсет минути.

Елодин широко разтвори ръце.

— Вашето спящо съзнание е достатъчно просторно и диво, за да побере имената на нещата. Знам го, защото понякога мехурчетата от това познание достигат до повърхността. Иниса изрече името на желязото. Будното й съзнание не го знае, но спящото й съзнание е по-мъдро. Понякога дълбоко в себе си Фела разбира името на камъка. — Елодин ме посочи. — Квоте призова вятъра. Ако вярваме на писанията на мъдреците, които са отдавна мъртви, неговият път е традиционният. Името на вятъра е било онова, което амбициозните повелители на имената са търсели и намирали, когато тези неща са били изучавани тук преди толкова много години. — Той замълча за момент и ни погледна сериозно с ръце, скръстени на гърдите. — Искам всеки от вас да помисли кое име би искал да открие. Трябва да е малко име. Нещо просто — желязо или огън, вятър или вода, дърво или камък. Трябва да е нещо, което ви привлича.

Елодин отиде до голямата плоча, монтирана на стената, и започна да пише списък от заглавия. Почеркът му беше изненадващо стегнат.

— Това са важни книги — обясни той. — Прочетете една от тях.

Малко след това Брийн вдигна ръка. Но осъзна, че жестът й беше безсмислен, тъй като Елодин беше още с гръб към нас.

— Магистър Елодин? — попита колебливо тя. — Коя трябва да прочетем?

Той погледна през рамо, без изобщо да спира да пише.

— Не ме е грижа — отвърна той, очевидно раздразнен. — Изберете една. Останалите можете да прегледате надве-натри. Вижте картинките. Ако не друго, то поне ги помиришете.

Той отново се обърна към плочата за писане.

Седмината се спогледахме. Единственият звук в стаята беше потропването на тебешира на Елодин.

— Коя от тях е най-важната? — попитах аз.

Елодин издаде звук на възмущение.

— Не знам — отвърна той. — Не съм ги чел. — Написа на плочата „Ен темерант воистра“ и го огради с кръгче. — Дори не знам дали тази изобщо я има в Архива. — Сложи въпросителна

срещу нея и продължи да пише. — Ще ви кажа следното — всички тези книги ги няма в „Томове“. Уверих се в това. Ще трябва да ги търсите в Книгохранилището. Ще трябва сами да си ги заслужите.

Той дописа последното заглавие, отстъпи крачка назад и кимна сам на себе си. Книгите бяха общо двайсет и две. Той нарисува звездички срещу три от тях, подчерта две други и нарисува тъжно лице срещу последната от списъка.

След това си тръгна — излезе от стаята, без да каже нито дума повече, и ни остави да разсъждаваме за природата на имената и да се чудим в какво сме се забъркали.

> 13.

> Ловът

Твърдо решен да направя добро впечатление в часовете на Елодин, аз намерих Уилем и се споразумях с него в замяна на бъдещи почерпки да ми помогне да се ориентирам в Архива.

Вървяхме заедно по павираните улици на Университета под напорите на силния вятър, а от другата страна на двора над нас се възправяше сградата без прозорци — Архивът. Думите „Ворфелан рхината морие“ бяха издълбани в камъка над масивните каменни врати.

Когато наближихме, осъзнах, че ръцете ми са плувнали в пот.

— В името на бога и неговата дама, почакай за миг! — извиках аз и спрях.

Уил ме погледна и повдигна вежди.

— Нервен съм като някоя начинаеща уличница — обясних аз, — просто ми дай малко време.

— Каза, че Лорен е вдигнал забраната си преди два дни. Мислех, че ще влезеш вътре веднага щом получиш разрешение.

— Чаках да променят регистрите. — Обърсах влажните си длани в ризата. — Знам, че нещо ще се случи — неспокойно казах аз. — Името ми няма да е в книгата или зад бюрото ще бъде Амброуз, а аз ще получа някой пристъп от сливовия наркотик и ще го сграбча, крещейки, за гърлото.

— Бих искал да видя това — отбеляза Уил, — но Амброуз не е на работа днес.

— Това все пак е нещо — признах аз, леко се поотпуснах и посочих думите над вратата. — Знаеш ли какво означава това?

Уил хвърли поглед към надписа горе.

— Желанието за познание оформя човека — отвърна той — или нещо подобно.

— Харесва ми. — Поех дълбоко дъх. — Добре. Да вървим.

Отворих огромните каменни врати и влязох в малкото преддверие, след което Уил отвори вътрешните врати и се озовахме в чакалнята. В средата на стаята имаше огромно дървено бюро с няколко големи, подвързани в кожа регистри, разтворени върху него. Внушителни врати водеха в различни посоки.

Зад бюрото седеше Фела. Къдравата й коса беше събрана назад в опашка. От червената светлина на симпатичните лампи изглеждаше различна, но не по-малко красива. Тя се усмихна.

— Здравей, Фела — поздравих я аз, като се опитах да не звуча толкова нервно, колкото се чувствах. — Чух, че отново съм записан в хубавите книги на Лорен. Би ли проверила дали ме има?

Тя кимна и запрелиства регистъра пред себе си. Лицето й светна и тя посочи едно място. След това изражението й помръкна.

Изпитах неприятно чувство в стомаха си.

— Какво има? — попитах аз. — Нещо не е наред ли?

— Не — отвърна тя, — всичко е наред.

— Изглеждаш така, сякаш нещо не е наред — промърмори Уил. — Какво пише?