Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
— Чудесно — отбелязах аз, щом той наближи достатъчно, за да ме чуе. — Амброуз, твоето присъствие е глазурата върху тортата от конски фъшкии, която представлява целият процес на приемните изпити.
За моя изненада Амброуз се усмихна на думите ми.
— А, Квоте. И аз се радвам да те видя — рече.
— Днес се запознах с една от бившите ти любими — казах аз. — Тя се опитваше да се възстанови от дълбоката емоционална травма, която, предполагам, се дължи на факта, че те е видяла гол.
Изражението му леко се вкисна от думите
— От достоверен източник знам, че не само пенисът на Амброуз е малък, но на всичкото отгоре той се възбужда само когато е в присъствието на умряло куче, картина на Дука на Гибеа или гол до кръста барабанчик на галера.
Лицето на Амлиа замръзна.
Амброуз я погледна.
— По-добре да си тръгваш — спокойно я посъветва той. — Не е нужно да слушаш подобни неща.
Амлиа на практика побягна.
— Това ти го признавам — отбелязах аз, докато я наблюдавах как си отива, — никой друг освен теб не може да накара жена да побегне така. — Докоснах въображаемата си шапка в израз на престорено уважение. — Можеш да даваш уроци за това. Даже направо да водиш занятия.
Амброуз просто стоеше, кимаше доволно и ме наблюдаваше със странен поглед.
— С тази шапка изглеждаш като някое малко момче от страната на приказките — добавих аз. — И имам намерение да я сваля от главата ти, ако не се разкараш. — Погледнах го отново. — Между другото, как е ръката ти?
— Вече е доста по-добре — любезно отвърна той и разсеяно я разтри, като продължаваше да стои и да се усмихва.
Подхвърлих поредния бадем в устата си, след което направих гримаса и отново го изплюх.
— Какво има? — попита Амброуз. — Да не би да не обичаш сливи?
Без да дочака отговора ми, той се обърна и се отдалечи. Продължаваше да се усмихва.
За това какво е било състоянието на ума ми говори достатъчно фактът, че просто го наблюдавах слисан как си отива. Вдигнах кесийката до носа си и я помирисах. От нея се носеше прашният аромат на царевичните листа, както и миризма на мед и канела. Нищо не напомняше за сливи или мускатово орехче. Как беше възможно Амброуз да знае…?
След това всичко си дойде на мястото в главата ми. В същия миг проехтя обедната камбана и всички с плочки, подобни на моята, се събраха, за да се наредят на дългата опашка, която се висше през двора. Беше време за приемния ми изпит.
Напуснах двора, тичайки с всичка сила.
* * *
Чуках на вратата като обезумял, задъхан от лудото изкачване до третия етаж на Мюз.
— Симон! — изкрещях аз. — Отвори вратата, трябва да говоря с теб!
В коридора започнаха да се отварят врати и студентите занадничаха да видят каква е тази суматоха. Една от главите беше на Симон. Пясъчнорусата му коса беше разчорлена.
— Квоте? — извика той. — Какво правиш? Това дори не е моята врата.
Отидох при него, избутах го обратно в стаята му и затворих вратата зад нас.
— Симон,
Симон се ухили.
— За момент си помислих… — Той не довърши, а на лицето му се изписа невярващо изражение. — Какво правиш? Недей да плюеш на пода ми!
— Имам странен вкус в устата — обясних аз.
— Не ме интересува! — ядосано отсече той. — Какво ти става? Да не си роден в някоя плевня?
Шамаросах го силно през лицето с опакото на ръката си. От удара се олюля и се подпря на стената.
— Наистина съм роден в плевня — мрачно рекох аз. — Има ли нещо лошо в това?
Сим стоеше подпрян с една ръка на стената, а другата бе сложена върху зачервяващата се кожа на бузата му. На лицето му бе изписано смаяно изражение.
— Какво, за бога, не е наред с теб?!
— Нищо ми няма — отвърнах аз, — но е добре да си мериш приказките. Доста те харесвам, но само защото нямам богати родители, не означава, че с нещо си по-добър от мен. — Намръщих се и отново се изплюх. — Господи, това е отвратително, още от дете мразя мускатово орехче.
Лицето на Сим се озари от внезапно прозрение.
— Вкусът в устата ти — попита той — напомня ли на сливи и подправки?
— Много е гаден — кимнах аз.
— В името на сивата пепел на бога! — приглушено възкликна Сим с мрачен и сериозен глас. — Добре. Прав си. Упоили са те и знам с какво. — Той не успя да довърши, когато аз понечих да отворя вратата. — Какво правиш?
— Отивам да убия Амброуз — отвърнах аз, — задето ме е отровил.
— Не е отрова. Това е… — Той млъкна внезапно, след което продължи със спокоен и равен глас: — Откъде взе този нож?
— Държа го закачен с ремък на крака си, под панталоните, за спешни случаи.
Сим си пое дълбоко въздух и го изпусна.
— Ще ми дадеш ли една минута да ти обясня, преди да тръгнеш да убиваш Амброуз?
— Добре — свих рамене аз.
— Имаш ли нещо против да седнеш, докато говорим? — Той посочи един стол.
— Добре — въздъхнах аз и седнах, — но побързай. Скоро ми е приемният изпит.
Сим кимна спокойно и седна на ръба на леглото си с лице към мен.
— Добре, нали знаеш, когато някой се напие и си науми да направи нещо глупаво? И не можеш да го разубедиш да не го прави, макар че идеята му е очевидно лоша?
— Както когато ти искаше да отидеш да говориш с онази арфистка пред „Еолиан“ и повърна върху коня й? — засмях се аз.
— Точно така — кимна той. — Алхимиците могат да направят нещо, което върши същата работа, но те кара да изпадаш в много по-големи крайности.
— Не се чувствам никак пиян — поклатих глава аз. — Главата ми е ясна като звън на камбана.
Сим кимна отново.
— Не е като да си пиян — каза той. — Само прилича на това. Няма да се почувстваш замаян или уморен. Просто прави така, че човек да е по-склонен да направи нещо глупаво.