Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
— Ехей — казах аз със същия акцент, — вие, хора, да не сте тръгнали към Имре?
Един от мъжете метна в каруцата чувала, който носеше, приближи се и изтупа прахта от
ръцете си.
— Ще минем оттам — отвърна той. — Да не си търсиш превоз?
Поклатих глава и извадих писмото от пътната си торба.
— Имам едно писмо за там. Щех и сам да го отнеса, но корабът ми отплава утре. Купих
го от един моряк в Ганери за цял кватер бит — обясних аз. — Той самият го е получил
некво моме за един бит. — Смигнах му. — Чух, че много бързала да му го даде.
— Дал си един кватер бит? — рече мъжът и невярващо поклати глава. — Ти си голем
мошеник. Никой нема да даде толкоз пари за некво писмо.
— Ей! — вдигнах пръст аз. — Чай да видиш за кой е първо.
Вдигнах писмото, за да го види.
Той присви очи.
— Джакис? — бавно прочете той и по лицето му стана ясно, че името му е познато. —
Т’ва да не е момчето на барон Джакис?
— Първородният — кимнах самодоволно аз. — Толкоз богато момче сигур ще плати
доста пари за писмо от своята дама. Мисля, че ще даде цял нобъл.
Мъжът погледна писмото.
— Може и тъй да е — предпазливо се съгласи той. — Ама виж — на него не пише нищо
друго освен „Университета“. Бил съм там. Местото не е малко.
— Момчето на барон Джакис едва ли спи в некоя колиба — ядосано отвърнах аз. —
Питай некой кое е най-хубавото място — там ще го намериш.
Мъжът кимна сякаш на себе си и ръката му несъзнателно посегна към кесията.
— Предполагам, че мога да го взема от тебе — неохотно каза той, — но само срещу един
кватер бит. И без това рискът ще е само за мене.
— Имай сърце бе, човек! — направих жалък опит да протестирам аз. — Пренесъл съм го
на хиляда и триста километра! Това да не е малко!
— Добре — примири се той и извади пари от кесията си. — Тогава ще ти дам три бита.
— Ще взема половин раунд — недоволно промърморих аз.
— Ще вземеш три бита — заяви мъжът и протегна мърлявата си длан.
Подадох му писмото.
— Да не забравиш да му кажеш, че е от неговата благородна дама — напомних му аз,
докато се обръщах да си вървя. — Богаташки дрънканици. Казвам ти, вземи к’вото можеш от
него.
Напуснах площада, след което се изправих и свалих шапката. Извадих шаеда си от
пътната торба и го метнах с лекота върху раменете си. Започнах да си подсвирквам и когато
стигнах до плешивия стар просяк, му върнах шапката и му дадох още три бита.
* * *
Когато за първи път чух историите, които хората разказваха за мен в Университета,
очаквах, че те бързо ще бъдат забравени. Мислех, че интересът към тях ще пламне изведнъж
и после също толкова бързо ще угасне като пламък, който е останал
Но не стана така. Разказите за това как Квоте спасил момичетата и се озовал в леглото на
Фелуриан представляваха смесица от късчета истина и смешните лъжи, които бях
подхвърлил, за да подобря репутацията си. Имаше предостатъчно материал, затова
историите се разпространяваха като горски пожар при силен вятър.
Да си призная, не знаех дали трябва да съм развеселен или обезпокоен. Когато отидех в
Имре, хората ме сочеха и шепнеха помежду си. Известността ми стана толкова голяма, че в
един момент вече беше невъзможно да премина незабелязан от другата страна на реката и да
подслушвам историите, които хората си разказваха.
От друга страна, Тарбеан беше на шейсет и пет километра разстояние.
След като оставих площада на търговците на говеда зад гърба си, се върнах в стаята,
която бях наел в една от по-хубавите части на града. В този район вятърът от океана
разнасяше вонята и прахта и оставяше усещането, че въздухът е чист и прозрачен. Поисках да
ми донесат вода, за да се изкъпя, и в пристъп на щедро разточителство, което би смаяло и
мен самия само преди няколко години, платих три пенита на портиера, за да отнесе дрехите
ми в най-близката сийлдишка перачница.
След това отново чист и приятно ухаещ слязох в общото помещение.
Внимателно бях подбрал странноприемницата. Не беше скъпа, но не беше и
долнопробна. Общата стая беше с нисък таван и уютна. Странноприемницата се намираше
на кръстопътя на два от най-натоварените пътища на Тарбеан и в нея можеше да се видят
сийлдишки търговци, рамо до рамо с илишки моряци и винтишки каруцари. Мястото беше
идеално, за да чуеш всякакви истории.
Не след дълго се бях притаил в края на бара и слушах как съм убил черния звяр на
Требон. Бях смаян. Наистина бях убил един дракус, който вилнееше в Требон, но когато
Нина дойде да ме посети, тя не знаеше името ми. Нарастващата ми репутация някак бе
стигнала до град Требон и беше повлякла и тази история по пътя си.
Там, на бара, научих много неща. Очевидно притежавах кехлибарен пръстен, който
принуждава демоните да ми се подчиняват. Можех да пия цяла нощ и така и да не се напия.
Отварях врати само като ги докоснех с ръка, и имах наметало, изтъкано от паяжини и сенки.
Тогава за пръв път чух някой да ме нарича Квоте Арканиста. Очевидно името не беше
ново. Групата мъже, които слушаха историята, просто кимнаха, когато го чуха.
Научих, че знам дума, която спира стрелите направо във въздуха.