Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
— Ела да видиш.
Навих си крачолите на панталоните и влязох във водата. Тя вдигна камъка, от който
капеше вода.
— Ако го държиш в ръка и се заслушаш в него…
Тя го направи и затвори очи. Дълго стоя неподвижно с лице, вдигнато нагоре като цвете.
Прииска ми се да я целуна, но не го направих.
Накрая тя отвори тъмните си очи. Те ми се усмихваха.
— Ако слушаш достатъчно внимателно, той ще ти разкаже история.
— Каква история разказа на теб? — попитах
— Веднъж имало едно момче, което се доближило до водата — започна Дена. — Това е
историята на момичето, което дошло до водата заедно с момчето. Те разговаряли и момчето
хвърляло камъни, сякаш искало да ги махне от себе си. Момичето нямало никакви камъни,
затова момчето и дало малко. След това тя се отдала на момчето и то я отхвърлило от себе
си, сякаш е камък, без да го е грижа как ще се почувства тя, когато падне.
Известно време мълчах, защото не можех да преценя дали е свършила.
— Тогава този камък е тъжен?
Тя целуна камъка и го пусна, наблюдавайки как той потъва в пясъка.
— Не, не е тъжен. Но е бил хвърлен веднъж. Усещането за движение му е познато.
Трудно му е да стои неподвижен като повечето камъни. Приема предложението на водата и
понякога се движи. — Тя вдигна очи към мен и ми се усмихна простодушно. — Когато го
прави, мисли за момчето.
Не знаех как да приема тази история, затова се опитах да сменя темата.
— Как се научи да чуваш камъните?
— Ще се изненадаш какви неща можеш да чуеш, ако просто отделиш време да слушаш. —
Тя махна към осеяното с камъни корито на потока. — Трябва да опиташ. Човек никога не
знае какво може да чуе.
Без да разбирам напълно каква игра играе тя, аз се огледах наоколо за подходящ камък,
после навих ръкави и бръкнах във водата.
— Слушай — настойчиво ме подкани тя.
Благодарение на обучението ми при Елодин имах много висок праг на толерантност за
онова, което може да бъде сметнато за абсурдно. Вдигнах камъка до ухото си и затворих очи.
Зачудих се дали трябва да се престоря, че чувам някаква история.
В следващия момент се озовах в потока, намокрих се до кости и устата ми се напълни с
вода. Плюех и се мъчех да се изправя на крака, докато Дена се смееше толкова силно, че чак
се превиваше и едва успяваше да стои изправена.
Тръгнах към нея, но тя отскочи встрани с лек писък и се разсмя още по-силно. Отказах се
да я гоня и демонстративно започнах да бърша водата от лицето и ръцете си.
— Толкова лесно ли се отказваш? — присмя ми се тя. — Да не би да се намокри?
Бръкнах във водата.
— Надявах се да си намеря отново камъка — отвърнах аз и се престроих, че го търся.
—
— Говоря сериозно — настоях аз. — Исках да чуя края на неговата история.
— И каква беше тази история? — подкачи ме тя, без да се приближава.
— Беше историята за едно момиче, което се отнасяло пренебрежително с могъщ
арканист — отвърнах аз. — Тя му се подигравала. Презрително му се присмивала. Един ден
той хванал я в един поток и със стихове страховете и успокоил. И когато момичето
забравило да гледа зад гърба си, той номер и скроил.
Ухилих и се и извадих ръка от водата.
Тя се обърна точно преди вълната да я удари. Беше висока само до кръста и, но
достатъчна, за да я накара да загуби равновесие. Пльосна се във водата сред водовъртеж от
балончета, а роклята и косата и се носеха около нея.
Течението я довлече до мен и аз, смеейки се, и помогнах да се изправи. Изглеждаше така,
сякаш се е давила три дни.
— Не е честно! — възмутено извика тя, като пръскаше слюнка. — Не е честно!
— Не съм съгласен — рекох аз. — Ти си най-красивата водна девойка, която бих могъл
да се надявам да видя днес.
Дена ме изплиска.
— Подмазвай ми се колкото си щеш, но бог вижда истината. Ти мамеше. Докато аз
използвах честен номер.
Тогава тя се опита да ме потопи, но аз бях подготвен. Известно време се боричкахме,
докато и двамата останахме без дъх. Едва тогава осъзнах колко близо е тя. Колко е
прекрасна. И колко малко ни разделят един от друг мокрите ни дрехи.
Дена, изглежда, осъзна това едновременно с мен и двамата леко се отдръпнахме един от
друг, сякаш внезапно се бяхме засрамили. Подухна вятър и ни напомни колко мокри сме.
Дена скочи с лекота на брега и съблече роклята си, без да се поколебае и за миг, и я хвърли
върху сивия камък да съхне. Отдолу носеше бяла риза, която прилепна към тялото и. Тя влезе
обратно в потока. Побутна ме закачливо, докато минаваше покрай мен, след това се
покатери върху един гладък и объл речен камък, който стърчеше наполовина над водата
близо до средата на потока.
Камъкът беше идеален за печене на слънце — гладък базалт, тъмен като очите и.
Белотата на кожата и и на ризата, която не скриваше почти нищо, контрастираше толкова
рязко с повърхността на камъка, че бе почти болезнено ярка за окото. Дена лежеше по гръб и
беше разстлала косата си да се суши. Влагата от нея рисуваше шарки върху камъка и сякаш
изричаше името на вятъра. Тя затвори очи и вдигна лице към слънцето. Дори самата