Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
познавам.
Лицето на Елодин стана пепеляво.
— Фела? — попита той. — О, не. Не. Тя не би направила нещо такова. Твърде умна е за
това.
Звучеше така, сякаш отчаяно се опитва да убеди самия себе си.
— Нямам предвид Фела — уверих го аз. — Става дума за едно момиче, което познавам.
Всеки път, когато я срещна, тя е избрала да се нарича с ново име.
— О — каза Елодин и се отпусна.
Той отново се облегна на дървото и тихо се разсмя.
— Става дума
божиите кости, момче! Аз си помислих… — Той не довърши и поклати глава.
— Какво сте си помислили? — попитах аз.
— Нищо — небрежно отвърна той. — Сега ми обясни за това момиче.
Свих рамене и започнах да съжалявам, че изобщо повдигнах въпроса.
— Просто се чудех какво бихте казали за момиче, което постоянно сменя името си.
Всеки път, когато я срещна, тя е с различно име — Дианах, Дона, Диане.
— Предполагам, че не е някакъв беглец? — попита Елодин и се усмихна. — Не е
преследвана и не се опитва да се измъкне от закона на желязото на Атур? Не става дума за
нещо такова?
— Доколкото знам, не — отговорих аз и също леко се усмихнах.
— Може би това означава, че не знае коя е — предположи той. — Или че знае, но не и
харесва. — Той вдигна поглед и замислено потърка носа си. — Може би е знак за нейното
неспокойство и неудовлетворение. Може да означава, че характерът и е непостоянен и тя
променя името си, за да му пасва. Или пък може да означава, че променя името си с
надеждата, че това ще и помогне да бъде различен човек.
— Това са много думи, които не означават нищо — сопнах се аз. — Все едно да кажеш,
че знаеш, че супата ти е или топла, или студена. Или че една ябълка е или сладка, или
кисела. — Погледнах го намръщено. — Това е просто сложен начин да кажете, че не знаете
нищо.
— Ти не ме попита какво знам за подобно момиче — изтъкна той. — Попита ме какво
бих помислил за нея.
Сви рамене. Тази тема започваше да ме уморява. Хапвахме мълчаливо от гроздето и
наблюдавахме как студентите идват и си отиват.
— Отново призовах вятъра — казах аз, осъзнавайки, че още не му го бях споделил. —
Докато бях в Тарбеан.
При тези думи Елодин се оживи.
— Наистина ли го направи? — попита той, обърна се и ме погледна очаквателно. —
Разкажи ми тогава. Искам да знам всички подробности.
Елодин беше възможно най-добрият слушател — беше внимателен и ентусиазиран.
Разказах му цялата история, като не пропуснах и няколкото драматични моменти. Когато
свърших, открих, че настроението ми значително се е подобрило.
—
го и си го намерил, когато си имал нужда от него. И не е бил просто някакъв си бриз, а дъх.
Това е фина работа. — Той ме погледна с крайчеца на окото си и ми се усмихна лукаво. —
Как мислиш, колко време ще мине, преди да успееш да си направиш пръстен от въздух?
Вдигнах лявата си ръка и разтворих пръсти.
— Кой може да каже дали вече не го нося?
Елодин се разтресе от смях, сетне спря, когато моето изражение не се промени. Той леко
сбърчи вежди и ме изгледа замислено. Погледът му се насочи първо към ръката ми, а след
това се върна върху лицето ми.
— Шегуваш ли се? — попита той.
— Това е добър въпрос — отвърнах аз и го погледнах спокойно в очите. — Дали
наистина го правя?
150.
Глупост
Пролетният семестър се изтърколи. Противно на очакванията ми Дена нямаше никакви
публични изпълнения в Имре. Вместо това след няколко дни се отправи на север към
Анилин.
Но този път дойде специално в „При Анкер“, за да ми каже, че си тръгва. Почувствах се
странно поласкан от това и то ме накара да се замисля, че може би е знак, че отношенията
помежду ни не са напълно провалени.
Ректорът се разболя точно когато наближаваше краят на семестъра. Харесвах Херма,
макар да не го познавах много добре. Не само че го намирах за учудващо сговорчив учител,
когато ме учеше на илишки, но той се беше отнесъл добре с мен, когато още бях нов в
Университета. Въпреки това не бях особено обезпокоен. Аруил и останалият персонал на
Медика можеха да се справят с почти всичко, освен може би да съживят мъртвец.
Но дните отминаваха, а от Медика нямаше никакви новини. Слуховете твърдяха, че той е
твърде слаб, за да стане от леглото, и има пристъпи на треска, които заплашват да унищожат
могъщия му ум на арканист.
Когато стана очевидно, че скоро няма да се върне към задълженията си на ректор,
магистрите се събраха, за да решат кой да заеме мястото му — може би дори за постоянно,
ако състоянието му се влоши.
Накратко казано, Хеме беше избран за ректор. След като изненадата от шока отмина, ми
беше лесно да разбера защо го бяха избрали. Килвин, Аруил и Лорен бяха твърде заети, за да
поемат допълнителни задължения. Същото, но в по-малка степен, се отнасяше и за Мандраг
и Дал. Оставаха Елодин, Брандеур и Хеме.
Елодин не искаше този пост и, общо взето, беше считан за твърде безотговорен за него. А