Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
се готвеше да махне на Летописеца да спре, когато върху дървената площадка отвън се чу
леко топуркане. Беше твърде бързо и тихо, за да идва от тежките ботуши на фермерите, и
скоро бе последвано от звънлив детски смях.
Летописеца подсуши страницата, върху която пишеше, и я пъхна под купчина празни
листа, а Квоте стана и се отправи към бара. Баст се облегна и залюля стола си на два крака.
Малко след това вратата се отвори и в странноприемницата
рамене и едва набола брада. Той побутна пред себе си малко русо момиче. Зад него стоеше
млада жена, която държеше на ръце момченце, което беше още бебе.
Съдържателят се усмихна и вдигна ръка за поздрав.
— Мари! Хап!
Младата двойка размени няколко кратки думи, преди високият фермер да отиде при
Летописеца, като все така подбутваше момиченцето пред себе си. Баст се изправи и
предложи стола си на Хап.
Мари се приближи до бара, като небрежно отмести ръчичката на бебето, дърпаща косата
и. Беше млада и красива, с усмивка на устата и умора в очите.
— Здравей, Коте.
— Не съм виждал двама ви от дълго време — каза съдържателят. — Искаш ли малко
сайдер? Съвсем пресен е, изстисках го сутринта.
Тя кимна и Коте напълни три халби. Баст отнесе две от тях на Хап и на дъщеря му.
Фермерът взе своята, но момиченцето се скри зад баща си и срамежливо занаднича иззад
рамото му.
— Дали малкият Бен иска да сипя и на него в отделна чаша? — попита съдържателят.
— Иска — отвърна Мари, като се усмихна на момченцето, което си смучеше пръстите. —
Но аз не бих му дала чашата, освен ако не искаш да чистиш пода. — Тя започна да рови в
джоба си.
Коте решително поклати глава и вдигна ръка.
— Не искам и да чуя за пари — каза той. — Хап не ми поиска и половината от онова,
което заслужаваше, задето ми поправи оградата отзад.
— Благодаря ти за любезността, Коте. — Мари се усмихна с уморена и неспокойна
усмивка и взе халбата.
Тя отиде до мястото, където съпругът и седеше и разговаряше с Летописеца. Жената
заговори на писаря, като се клатеше леко напред-назад и подрусваше бебето на хълбока си.
Съпругът и закима в съгласие и от време на време вмъкваше по някоя дума. Летописеца
топна перото и започна да пише.
Баст се върна при бара и се облегна върху него, наблюдавайки с любопитство
отдалечената маса.
— Все още не мога да разбера всичко това — рече той. — Знам със сигурност, че Мари
може да пише. Пращала ми е писма.
Квоте погледна ученика си с любопитство, сетне сви рамене.
— Предполагам, че в момента той пише завещание и разпореждания,
би искал тези неща да са написани ясно и правилно и да не създават объркване. — Той
посочи към Летописеца, който притискаше тежък печат върху листа хартия. — Виждаш ли?
Това показва, че е служител на двора. Всичко, на което е свидетел, има правна тежест.
— Но това го прави свещеникът — възпротиви се Баст. — Отец Граймс е служебно лице
за всичко. Той регистрира браковете и документите, когато някой купи земя. Самият ти каза,
че църквата обожава архивите.
— Така е — кимна съдържателят, — но свещениците обичат да оставяш пари на
църквата. Ако ти напише завещанието и не оставиш нищо на църквата… — Той сви рамене.
— Това може да направи живота ти труден в малък град като този. А ако не можеш да
четеш… Тогава свещеникът може да напише каквото си иска, нали? И кой ще оспори
написаното, когато си мъртъв?
— Отец Граймс не би направил нещо такова! — Помощникът изглеждаше шокиран.
— Вероятно си прав — съгласи се Квоте. — За свещеник Граймс е свестен човек. Но
може да искаш да оставиш парче земя на вдовицата, дето живее по-надолу по уличката,
както и малко пари на сина и. — Той многозначително повдигна вежди. — Това е нещо,
което човек не би искал да бъде записано от неговия свещеник. По-добре да се разчуе чак
след като си мъртъв и погребан дълбоко.
В очите на Баст проблесна разбиране и той погледна към младата двойка така, сякаш се
опитваше да разгадае тайните, които искат да скрият.
— В повечето случаи става дума за по-обикновени неща. — Съдържателят извади една
бяла кърпа и започна разсеяно да лъска бара. — Да речем, някой просто иска да остави
музикалната кутия на Ели и не му се ще останалите сестри да се оплакват от това през
следващите десет години.
— Както когато умря вдовицата Граден?
— Точно както когато умря вдовицата Граден. Видя как семейството и се изпокара за
вещите и. Половината от тях още не си говорят помежду си.
В другия край на стаята момиченцето пристъпи по-близо до майка си и настойчиво
задърпа роклята и. Миг по-късно Мари се приближи до бара, като теглеше дъщеря си след
себе си.
— Малката Сил трябва да отиде по нужда — извинително каза тя. — Можем ли…?
Коте кимна и посочи вратата близо до стълбището.
Мари се обърна и подаде бебето на Баст.
— Би ли го подържал?
Мъжът протегна ръце да вземе детето по-скоро по инерция и го хвана непохватно, докато