Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
магазина. Четири големи самуна черен хляб, четвърт килограм масло, сто грама сол, брашно,
сушени ябълки, наденици, бекон, чувал ряпа, шест яйца, две копчета, пера за ловните стрели
на Мартен, връзки за обувки, сапун и ново точило за подмяна на онова, което Дедан беше
счупил. Всичко това ни излезе осем сребърни бита от бързо изтъняващата кесия на маера.
Двамата с Темпи влязохме в странноприемницата, за да обядваме, защото знаехме, че ще
минат час-два, преди поръчката
чуваше чак от отсрещната страна на улицата. Подобни места обикновено са пълни през
нощта, когато пътниците се отбиват да преспят, а не посред бял ден, когато всички са на
полето или на път.
Когато отворихме вратата, стаята утихна. В началото се надявах, че клиентите се радват
да видят музикант, но после забелязах, че погледите им са насочени към Темпи и стегнатите
му червени дрехи на наемник.
В общото помещение седяха петнайсет-двайсет души, които очевидно нямаха работа за
вършене. Някои се бяха прегърбили на бара, други се бяха скупчили около масите. Не беше
чак толкова претъпкано, че да не можем да си намерим маса, но минаха няколко минути,
преди измъчената сервитьорка да успее да дойде при нас.
— Какво да бъде? — попита тя и отметна един запотен кичур коса от лицето си. —
Имаме супа от грах с бекон и хлебен пудинг.
— Звучи чудесно — казах аз. — Може ли да получим и ябълки и сирене?
— А за пиене?
— За мен неферментирал сайдер — отвърнах аз.
— Бира — обяви Темпи, след което направи жест с два пръста върху масата. — Малко
уиски. Хубаво уиски.
— Трябва да ми покажете парите — кимна тя.
— Да не би да сте имали неприятности напоследък? — повдигнах вежди аз.
Жената въздъхна и вдигна очи към тавана.
Подадох и три половин пенита и тя побърза да изпълни поръчката ни. По това време вече
бях сигурен, че не си въобразявам — хората в стаята хвърляха мрачни погледи на Темпи.
Обърнах се към мъжа на съседната маса, който ядеше супа:
— Днес да не е пазарен ден или нещо такова?
Той ме погледна така, сякаш съм някой идиот, и видях, че на челюстта му имаше синина.
— В Кросон няма пазарен ден. Тук няма пазар.
— Идвах в града преди известно време и тогава беше спокойно. Какво правят тук всички
тези хора?
— Същото като всеки път — отвърна човекът. — Търсят си работа. Кросон е последното
населено място, преди Елд да стане наистина гъста. Всички керванджии, които имат поне
малко разум, си взимат един-двама души допълнителна охрана. — Той отпи от напитката си.
— Но напоследък твърде много хора станаха лесна плячка сред дърветата и керваните не
минават оттук толкова често.
Огледах
повечето от тях следите от живота на наемниците. Изглеждаха по-груби от обикновените
жители на градчето. Имаха повече белези, мнозина бяха със счупени носове, носеха ножове
и бяха по-наперени.
Мъжът остави лъжицата си в празната паница и се изправи.
— Който иска да стои тук, негова си работа — рече той. — От шест дни съм на това
място и видях да минават едва четири фургона. А и само идиот би се хванал на работа към
керван, който отива на север. — Той вдигна една голяма раница и я сложи на раменете си.
— Да не говорим, че с всички тези хора, които изчезнаха, само глупак би наел допълнителна
охрана от място като това. Послушайте безплатния ми съвет — половината от тези
смрадливи кучи синове вероятно ще ви прережат гърлата още първата нощ, след като
тръгнете на път.
Един широкоплещест мъж с буйна черна брада, който седеше на бара, се засмя
подигравателно.
— Н’ моеш да м’ наричаш престъпник само ’щот не ти върви на зарове, ясно ли е? —
каза той със силен северняшки акцент. — Само пак да каеш нещ’ такова и ш’ си го получиш
двойно повече от вчера, плюс лихвата.
Мъжът, с когото говорех, направи жест, достатъчно ясен за всеки и без да е адемец, и се
отправи към вратата. Брадатият се засмя.
В този момент дойдоха напитките ни. Темпи изпи половината от уискито си на една
глътка, въздъхна дълго и доволно и се отпусна назад на стола си. Отпих от своя сайдер. Бях
се надявал да посвиря час-два в замяна на храната, която щяхме да получим. Но не бях
толкова глупав, че да реша да свиря в стая, пълна с разочаровани наемници.
Можех да го сторя. След час щях да ги накарам да се смеят и да пеят. След два часа щяха
да плачат над бирата си и да се извиняват на сервитьорката. Но нямаше да го направя само
за едната храна. Не и ако разполагах с някакъв избор. Тази стая направо вонеше на
неприятности. Всеки момент можеше да се стигне до бой. Един уважаващ себе си член на
трупа не можеше да не забележи това.
Широкоплещестият мъж взе дървената си халба и с бавна и демонстративно небрежна
походка се приближи до масата ни, издърпа един стол и седна.
Той се усмихна с широка и неискрена усмивка сред гъстата си черна брада и протегна
ръка на Темпи.
— Здрасти — рече той достатъчно силно да го чуят всички в бара. — Мойто име е Там?
А твойто?
Темпи стисна ръката му и собствената му ръка изглеждаше малка и бледа на фона на