Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
— Да! — Темпи направи тържествуващ жест. — Можеш да направиш много неща, когато
срещнеш калайджия, но само едно от тях е правилно. — Той се поуспокои. Предупреждение.
— Но само да го направиш не е летхани. Първо трябва да го знаеш и след това да го
направиш. Това е летхани.
Замислих се за момент.
— Значи летхани е да бъдеш учтив?
— Не учтив. Не любезен. Не добър. Не задължен. Летхани не е нито едно от тези неща.
Всеки
Разбираш ли?
— Не.
Щастие. Одобрение. Темпи се изправи на крака и кимна.
— Добре е да знаеш, че не знаеш. Добре е, че го казваш. Това също е летхани.
88.
Слушане
Когато двамата с Темпи се върнахме в лагера, заварихме там изненадващо весело
настроение. Дедан и Хеспе се усмихваха един на друг, а Мартен бе успял да застреля дива
пуйка за вечеря.
И така, хапвахме и се шегувахме помежду си. А когато приключихме с миенето на
съдовете, Хеспе ни разказа своята история за момчето, което било влюбено в луната, като я
започна отначало. Като по чудо Дедан успя да задържи устата си затворена и аз започнах да
се надявам, че малката ни група най-сетне се превръща в екип.
* * *
На Джакс не му било особено трудно да следва луната, защото в онези дни тя била
винаги пълна. Висяла в небето кръгла като чаша, ярка като свещ и никога не се променяла.
Момчето вървяло дни наред и краката го заболели. Той продължавал да върви месеци и
месеци наред и гърбът му се уморявал от тежестта на раницата. Минали години и той все
така вървял. Станал висок, жилав и слаб и вечно бил гладен.
Когато се нуждаел от храна, търгувал с вещите от денковете на калайджията. Когато
обувките му изтънели, той постъпил по същия начин. Джакс продължавал по своя път и
пораснал умен и хитър.
През цялото това време луната не му излизала от главата. Щом се замислел за нея, не
можел да направи и крачка повече. Тогава слагал очилата и вдигал поглед към закръглената
и форма, която се носела в небето. Когато я видел, усещал някакво бавно раздвижване в
гърдите си. С времето започнал да си мисли, че е влюбен.
Накрая пътят, по който вървял, минал през Тиню като всички други пътища. Но той
продължил да следва големия каменен път на изток, към планините.
Пътят непрекъснато се изкачвал нагоре и нагоре. Джакс изял последните хляб и сирене,
които му били останали. Изпил последната си вода и последното си вино. Вървял дни наред,
без да пие и да яде, а луната ставала все по-голяма в нощното небе над него.
Точно когато
старец, който седял пред входа на пещера. Имал дълга сива брада и бил облечен в дълга сива
роба. На главата си нямал коса, нито обувки — на краката си. Очите му били отворени, а
устата затворена.
Когато видял Джакс, лицето му просветнало. Той се изправил и се усмихнал.
— Здравей, здравей — поздравил с ведър и плътен глас. — Доста си се отдалечил от
всички населени места. Как е пътят до Тиню?
— Дълъг — отвърнал Джакс, — труден и уморителен.
Старецът поканил момъка да седне. Донесъл му вода, козе мляко и плодове, с които да се
нахрани. Джакс ги изял лакомо и предложил на стареца в замяна чифт обувки от денковете
си.
— Няма нужда, няма нужда — успокоил го отшелникът, като щастливо мърдал пръстите
на краката си, — но ти благодаря, че ми предложи.
— Както искаш — свил рамене Джакс. — Но какво правиш тук, толкова далеч от всичко?
— Открих тази пещера, докато гонех вятъра — отвърнал мъжът. — Реших да остана,
защото мястото е идеално за онова, което правя.
— И какво е то? — попитал момъкът.
— Аз съм слушател — отвърнал старецът. — Слушам нещата, за да разбера какво имат да
кажат.
— А — внимателно рекъл Джакс. — И мястото тук е добро за това?
— Направо превъзходно — отвърнал отшелникът. — Трябва доста да се отдалечиш от
хората, преди да успееш да се научиш да слушаш както трябва. — Той се усмихнал. — Какво
те води в моето малко ъгълче на небето?
— Опитвам се да намеря луната.
— Това е доста лесно — казал старецът и махнал към небето. — Виждаме я почти всяка
нощ, стига времето да го позволява.
— Не. Опитвам се да я хвана. Ако мога да съм с нея, мисля, че ще бъда щастлив.
— Искаш да я хванеш, така ли? — Мъжът го погледнал сериозно. — Колко дълго я
гониш?
— Повече години и километри, отколкото мога да преброя.
Отшелникът затворил очи за момент и след това кимнал сякаш на себе си.
— Чувам го в гласа ти. Това не е някаква моментна прищявка.
Той се навел и притиснал ухо към гърдите на Джакс, отново затворил очи и за дълго
застинал съвсем неподвижно. — О, колко тъжно — казал той тихо накрая. — Сърцето ти е
разбито и ти никога не си имал дори и най-малката възможност да го използваш.
Момъкът се размърдал, защото се почувствал малко неловко.
— Дано нямаш против, че те питам — рекъл той, — но как се казваш?
— Нямам нищо против да ме попиташ — отвърнал старецът. — Стига ти да нямаш