Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
особено добър източник на топлина, но беше за предпочитане пред нищо.
— Добре — започнах аз. — Темпи ще ни отведе при телата, след това ще видим дали ще
успеем да ги проследим обратно до лагера им.
Изправих се.
— Я чакай! — възкликна Дедан и вдигна ръка. — А ние?
— Двамата с Хеспе ще останете тук и ще пазите лагера. — Трябваше да си прехапя езика,
за да не добавя: „и се опитайте да поддържате огъня да не изгасне“.
— Защо? Да отидем всички
и се изправи.
— А ако са цяла дузина? — попитах аз с възможно най-язвителния си тон.
Дедан замълча за момент, но не отстъпи:
— Ще разполагаме с предимството на изненадата.
— Няма да разполагаме с предимството на изненадата, ако и петимата бродим из района
и вдигаме шум — разпалено възразих аз.
— Тогава ти защо ще ходиш? — попита Дедан. — Може да отидат само Темпи и Мартен.
— Аз ще отида, защото трябва да видя с какво си имаме работа. Аз съм този, който ще
състави план, позволяващ ни да се измъкнем живи от тук.
— Защо изобщо планът трябва да бъде измислен от новобранец като теб?
— Губим време, докато е светло — уморено се намеси Мартен.
— Благословен да е Техлу, най-сетне проговори гласът на разума! — възкликнах аз и
погледнах Дедан. — Ние тръгваме. Вие оставате. Това е заповед.
— Заповед? — невярващо повтори Дедан като ехо.
Известно време двамата се измервахме с опасни погледи, след това аз се обърнах и
последвах Темпи към дърветата. В небето над главите ни проехтя гръмотевица. Между
дърветата повя вятър и за момент разнесе неспирно ръмящия ситен дъждец. Той бе заменен
от постоянен и силен дъжд.
90.
Да изпееш песен
Темпи повдигна боровите клони, с които бе покрил двамата мъже. Телата им бяха
внимателно положени по гръб и те изглеждаха така, сякаш спят. Коленичих край по-едрия,
но преди да успея да го огледам по-отблизо, усетих нечия ръка върху рамото си. Обърнах се
и видях адемецът да поклаща глава.
— Какво? — попитах аз.
Оставаше по-малко от час, докато се стъмни. Щеше да е достатъчно трудно да открием
лагера на бандитите, без да ни хванат. А да го направим на тъмно, в бурята, щеше да е
истински кошмар.
— Не го прави — настоя той. Твърдо. Сериозно. — Нарушаването на покоя на мъртвите
не е летхани.
— Трябва да знам повече за враговете ни. От телата мога да науча неща, които да ни
помогнат.
Устата му почти се присви. Неодобрение.
—
Поклатих глава.
— Не, просто гледам — посочих очите си и потупах слепоочието си — и мисля.
Темпи кимна. Но когато се обърнах към труповете, усетих отново ръката му върху рамото
си.
— Трябва да попиташ. Те са мои мъртъвци.
— Ти вече се съгласи — изтъкнах аз.
— Правилното нещо е да попиташ — настоя той.
Поех си дълбоко дъх.
— Мога ли да огледам твоите мъртъвци, Темпи?
Той кимна веднъж с тържествен вид.
Погледнах към мястото под близкото дърво, където Мартен внимателно оглеждаше
тетивата на лъка си.
— Искаш ли да провериш дали ще откриеш следата им? — попитах го, той кимна и се
отдръпна от дървото, а аз добавих: — На твое място бих започнал от там. — Посочих на юг
към място между два хребета.
— Знам си работата — рече той и се отдалечи, сложил лъка си на рамо.
Адемецът се отдръпна на няколко крачки встрани и аз отново насочих вниманието си
към телата.
В действителност единият от убитите бе доста по-едър от Дедан — беше като бик. Бяха
по-възрастни, отколкото очаквах, и по ръцете им имаше мазоли, които показваха, че дълги
години са се занимавали с оръжия. Това не бяха просто недоволни фермерчета, а истински
ветерани.
— Намерих следата им — стресна ме Мартен.
Заради постоянното шумолене на дъжда не бях чул звука от приближаването му.
— Ясна е като бял ден. И пиян свещеник може да я последва.
В небето проблесна светкавица, придружена с грохота на гърма. Заваля по-силно.
Намръщих се и придърпах подгизналия плащ на калайджията по-плътно върху раменете си.
Мартен килна глава назад и остави дъжда да вали право върху лицето му.
— Радвам се, че времето най-сетне ще ни е от някаква полза — каза той. — Колкото
повече вали, толкова по-лесно ще се промъкнем до лагера им и след това ще се измъкнем. —
Той избърса ръце в мократа си риза и сви рамене. — Освен това не можем да сме по-мокри,
отколкото сме в момента.
— Имаш право — съгласих се аз и се изправих.
Темпи покри телата с клоните и следотърсачът ни поведе на юг.
* * *
Мартен коленичи да разгледа нещо на земята и аз се възползвах от възможността да го
настигна.
— Следят ни — казах аз, като не си направих труда да шепна.
Бяха на поне двайсетина метра зад нас и шумът на дъжда, който се блъскаше в дърветата,
наподобяваше звука на вълни, разбиващи се в бряг.
Той кимна и се престори, че ми сочи нещо на земята.