Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
— Не мислех, че си ги забелязал.
— Не си единственият сред нас, който има очи — усмихнах се аз и изчистих водата от
лицето си с влажната си ръка. — Колко мислиш, че са?
— Двама, може би трима.
Темпи се приближи до нас.
— Двама — каза той с увереност в гласа.
— Видях само един — признах аз. — Колко близо сме до лагера им?
— Нямам представа. Може да е отвъд следващия хълм, а може и да е на километри
разстояние. Засега имаме само тези две следи
след което се изправи и отново тръгна по следата, без да поглежда назад.
Бутнах един нисък клон встрани, за да мине Темпи, и за миг мярнах движение зад нас,
което нямаше нищо общо с дъжда или с вятъра.
— Да минем отвъд следващия хребет и да им устроим малка клопка.
— Звучи като доста добра идея — съгласи се следотърсачът.
Той ни махна да изчакаме, след което се приведе ниско над земята и се промъкна до
върха на малкото възвишение. Потиснах желанието да погледна назад, докато той
надничаше отгоре, преди да се затича надолу по хребета.
Проблесна ярка светлина, когато една светкавица разцепи небето наблизо. Звукът на
гръмотевицата беше като удар в стомаха. Стреснах се. Темпи се изправи.
— Това прилича на дома — каза той с лека усмивка.
Не се опитваше да пази лицето си от дъжда.
Мартен ни махна и ние се отправихме към върха на хребета. Щом се скрихме от погледа
на онези, които ни следяха, аз бързо се огледах.
— Продължаваме да вървим по следите до онзи изкривен смърч, след което ще направим
кръг, за да се върнем обратно. — Показах мястото с ръка. — Темпи ще се скрие там, а
Мартен — зад онова паднало дърво. Аз ще мина зад онзи камък. Мартен ще нападне пръв.
Действайте по своя преценка, но може би ще е по-добре, ако изчакате, докато подминат този
строшен дънер. Опитайте се да оставите един от тях жив, ако е възможно, но не можем да си
позволим някой да се измъкне, нито пък да вдигаме много шум.
— А ти какво ще правиш? — попита Мартен, докато бързахме да оставим ясни следи до
кривия смърч.
— Ще гледам да не ви преча. Двамата сте по-добре подготвени за нещо такова. Но ако се
наложи, и аз знам някой и друг номер. — Стигнахме до дървото. — Готови ли сте?
Следотърсачът, изглежда, леко се постресна от поредицата заповеди, с които ги засипах,
но и двамата кимнаха и бързо заеха местата си.
Заобиколих и се настаних зад една стърчаща скала. От позицията си виждах как
отпечатъците от стъпките ни в калта се смесват със следата, по която вървяхме. По-нататък
забелязах Темпи, който беше застанал зад дебел, чепат дъб. Вдясно от него Мартен сложи
стрела в лъка си, опъна тетивата до рамото си
Извадих тънко парче желязо и парцала, в който държах щипката пепел, и ги приготвих,
така че да са ми подръка. Стомахът ми се разбунтува, когато си помислих за какво сме
изпратени тук — да преследваме и да убиваме хора. Да, наистина, те бяха разбойници и
убийци, но все пак бяха хора. Започнах да дишам дълбоко и се опитах да се успокоя.
Повърхността на камъка под бузата ми беше леденостудена и грапава. Напрегнах слуха
си, но не успях да чуя нищо през непрекъснатото барабанене на дъжда. Потиснах желанието
си да се наведа по-напред над ръба на камъка, за да разширя полезрението си.
Отново блесна светкавица и докато броях секундите до гръмотевицата, забелязах две
промъкващи се фигури.
В гърдите ми се разля неприятна топлина.
— Застреляй ги, Мартен — извиках силно аз.
Дедан се завъртя и се обърна с лице към мен, извадил меча си, когато се показах от
скривалището си. Хеспе беше малко по-сдържана и спря с меч, наполовина изваден от
ножницата.
Свалих ножа си и се приближих на няколко метра от Дедан. Издържах погледа му, без да
трепна. Над главите ни отекна гръмотевица. Изражението му беше предизвикателно и аз не
си направих труда да скрия гнева си. Мълчанието ни продължи повече от минута и накрая
той извърна поглед, преструвайки се, че иска да избърше водата от очите си.
— Прибери това — кимнах към меча му.
След като се поколеба за секунда, той го направи. Едва тогава и аз прибрах в подплатата
на плаща си ножа, който държах.
— Ако бяхме бандити, вече щяхте да сте мъртви. — Преместих погледа си от Дедан към
Хеспе и после обратно към Дедан. — Върнете се в лагера.
Лицето на Дедан се изкриви в гримаса.
— Омръзна ми да ми говориш като на дете — размаха ми пръст той. — Много по-дълго
съм живял на този свят от теб. Не съм глупак.
Преглътнах няколко гневни отговора, които само щяха да влошат нещата.
— Нямам време да споря с теб. Изпускаме дневната светлина и ти ни поставяш в
опасност. Върнете се в лагера.
— Трябва да приключим с това тази нощ — настоя той. — Вече се справихме с двама от
тях, вероятно са останали още не повече от петима или шестима. Ще ги изненадаме в
тъмнината насред бурята. Прас-тряс. Утре за обяд ще сме обратно в Кросон.
— А ако са цяла дузина? Ако са двайсет човека? Или ако са се скрили в някоя ферма?
Ако намерят лагера ни, докато там няма никой? Всичките ни провизии и лютнята ми ще