Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
ми се оформи една мисъл.
— Темпи, донеси ми лъка на този мъж.
— Иа.
Чух Мартен да мърмори нещо тихо, настоятелно и непонятно. В началото помислих, че е
бил прострелян, след това осъзнах, че се моли.
— Техлу, запази ме от желязо и от чужд гняв — шепнеше той. — Техлу, запази ме от
демоните в нощта.
Темпи пъхна лъка в ръката ми. Поех си дълбоко дъх и разделих съзнанието си на две
части, след това
тетивата. Насилих се да се отпусна и отново разделих съзнанието си — частите станаха пет.
Опитах отново и не успях. Бях уморен, мокър и ми беше студено — това беше границата на
възможностите ми. Чух отново звънтенето на тетивите и стрелите се посипаха около нас
като проливен дъжд. Усетих придърпване във външната страна на ръката си, близо до
рамото, когато една от стрелите ме одраска, преди да се забие в пръстта. Почувствах парене,
последвано от изгаряща болка.
Стиснах зъби и потиснах болката. Пет трябваше да са достатъчно. Допрях ножа до
опакото на ръката си само колкото да пусне малко кръв, след това прошепнах подходящите
обвързвания и прокарах острието със сила през тетивата на лъка.
Тя удържа ужасяващо дълго, но накрая се скъса. Лъкът отскочи, раздруса наранената ми
ръка и отлетя встрани. От другата страна на хребета се разнесоха викове на болка и ужас,
които ми дадоха да разбера, че поне донякъде съм успял. Надявах се, че всички пет тетиви са
се скъсали, и сега трябваше да се справим само с един-двама стрелци.
Но веднага щом лъкът изхвръкна от ръцете ми, усетих как в мен се просмуква студенина.
Не само в ръцете, но и в цялото тяло — в стомаха, в гърдите и в гърлото. Знаех, че само
силата на ръката ми няма да е достатъчна, за да се справи с пет тетиви наведнъж. Затова бях
използвал единствения огън, който винаги е на разположение на арканиста — топлината на
тялото. Скоро щях да започна да страдам от измръзване от обвързване. Ако не намерех
начин да се стопля, щях да изпадна в шок, след това в хипотермия и накрая щях да умра.
Излязох от „сърцето от камък“ и позволих на обърканите части на съзнанието ми отново
да се слеят в едно цяло. Чувствах се замаян и мокър и ми беше студено. Довлякох се до върха
на хребета. Усещах дъжда върху кожата си студен като суграшица.
Видях само един стрелец. За съжаление бе запазил съобразителността си, защото веднага
щом лицето ми надзърна над хребета, той с плавно движение сложи стрела и я изстреля към
мен.
Спаси ме внезапен порив на вятъра. Стрелата му предизвика яркожълти искри при
си в скалата, която стърчеше на метър от главата ми. Върху лицето ми се стичаха дъждовни
капки, а небето над главата ми бе прорязано от паяжината на нова светкавица. Изтласках се
обратно надолу, за да се скрия, и изпаднал в ярост, започнах да забивам ножа в тялото на
часовия отново и отново.
Накрая уцелих някаква тока и острието се счупи. Останал без дъх, захвърлих счупения
нож. Постепенно дойдох на себе си и чух гласа на Мартен, който продължаваше да изрича
отчаяни молитви. Усещах крайниците си студени, тежки и непохватни, сякаш бяха от олово.
По-лошото бе, че усещах как в мен пълзи безчувствената ленивост на хипотермията.
Дадох си сметка, че треперя, и знаех, че това не е добър знак. Бях мокър до кости и наблизо
нямаше огън, на който да се стопля.
Небето отново се озари от светкавица. Хрумна ми една идея. Засмях се с ужасяващ смях.
Погледнах над хребета и със задоволство установих, че не се виждат никакви стрелци. Но
водачът на бандитите вече крещеше поредните си заповеди и аз ни най-малко не се
съмнявах, че скоро ще намерят нови лъкове или пък ще заменят тетивите на старите. По-
лошото бе, че можеха просто да изоставят укритието си и да ни смажат само с очевидното си
числено превъзходство. Без съмнение поне една дузина мъже все още бяха на крак.
Мартен продължаваше да лежи върху склона и да се моли:
— Техлу, ти, когото пламъците не могат да убият, пази ме от огън.
— Проклет да си! Ставай или всички ще умрем! — извиках му аз и го изритах.
Той спря молитвите си и вдигна поглед. Изкрещях му нещо неразбираемо и се наведох да
го вдигна за яката на ризата. Разтърсих го здраво и напъхах в ръцете му лъка, който
неизвестно как се бе озовал в мен.
Проблесна нова светкавица и аз видях онова, което виждаше и той. Целите ми ръце бяха
покрити с кръвта на часовия. Дъждът се беше стичал по нея на вадички, но не я беше отмил.
Тя изглеждаше черна на кратката ослепителна светлина.
Мартен взе сковано лъка си.
— Стреляй по дървото! — изкрещях аз през гръмотевиците.
Той ме погледна така, сякаш мислеше, че съм полудял, и аз извиках отново:
— Стреляй по него!
Нещо в изражението на лицето ми сигурно го бе убедило, но тъй като стрелите му бяха
разхвърляни по земята, той отново подхвана своята литания, докато претърсваше калния
склон за стрела.
— Техлу, ти, който си държал Енканис на колелото, бди над мен в мрака.