Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
мочурища, ями и облаци от кръвожадни комари и хапещи мухи.
Слънцето клонеше към заник, когато най-сетне излязохме от блатото и от горещо и
задушно времето бързо стана хладно и влажно. Упорито не спирахме да вървим, докато
земята не започна да се издига нагоре. И макар всички да бяхме изтощени и мокри,
единодушно решихме да продължим напред и да увеличим разстоянието между нас и
насекомите и миризмата на гниещи растения.
Имаше пълнолуние,
си между дърветата. Въпреки отвратителния ден настроението ни започна да се подобрява.
Хеспе толкова се беше уморила, че се облегна на Дедан. Когато покритият с кал наемник я
обгърна с ръка, тя му каза, че от месеци не е ухаел толкова добре. Той отвърна, че ще му се
наложи да приеме мнението на една толкова изискана дама.
Напрегнах се в очакване закачката им да се превърне в неприятна и саркастична
караница. Но докато вървях след тях, забелязах колко нежно я бе обгърнала ръката му. Хеспе
също се облягаше на него с нещо, наподобяващо нежност, и не обръщаше особено внимание
на ранения си крак. Погледнах Мартен. Старият следотърсач се усмихна и белите му зъби
проблеснаха на лунната светлина.
Не след дълго открихме бистър поток и успяхме да отмием донякъде калта и неприятната
миризма. Изплакнахме дрехите си и се преоблякохме в нови. Извадих опърпания си, протрит
плащ и го закопчах на гърдите си в напразна надежда да ме предпази от вечерния хлад.
Тъкмо приключвахме с миенето, когато чухме някой да пее нагоре по течението на
потока. Наострихме уши, но ромоленето на водата ни пречеше да чуем по-ясно слабия звук.
Песента обаче означаваше, че наблизо има хора, а това на свой ред значеше, че почти сме
стигнали до Кросон или може би дори до „За няколко пенита“, ако блатото ни бе отклонило
твърде далеч на юг. Дори и ферма щеше да е за предпочитане пред нощ на открито.
Затова, въпреки че бяхме уморени и всичко ни болеше, надеждата за меки легла, топла
храна и студени напитки ни даде сили да съберем багажа си и да продължим.
Следвахме потока, а Дедан и Хеспе продължаваха да вървят един до друг. Звукът на
песента ту се появяваше, ту изчезваше. Скорошните дъждове означаваха, че реката е
придошла, и постоянният и плисък върху камъните и корените на дърветата понякога беше
толкова силен, че не чувахме дори шума от собствените си стъпки.
Накрая потокът стана по-широк и по-спокоен, а гъстият храсталак се разреди и пред нас
се разкри просторна поляна.
Песента не се чуваше вече. Нито пък видяхме път, странноприемница или пък
отблясъците
се разширяваше още и образуваше искрящ вир. А на брега му, върху една гладка скала,
седеше…
— Господарю Техлу, запази ме от демоните на нощта — сковано изрече Мартен.
Но в гласа му имаше повече благоговение, отколкото страх, и той не извърна поглед.
— Това е… — немощно промълви Дедан. — Това е…
— Не вярвам в приказните създания — опитах се да кажа аз, но думите ми прозвучаха
като едва доловим шепот.
Това беше Фелуриан.
95.
Преследван
За момент петимата застинахме неподвижно. Красивите форми на Фелуриан се
отразяваха в набраздената от леки вълнички повърхност на езерото. Гола на лунната
светлина, тя запя:
кае-ланион лухиал
ди мари фелануа
креата ту сиар
ту аларан ди.
дирелла. амауен.
лоеси ан делиан
ту ниа вор рухлан
Фелуриан тхае.
Звукът на гласа и беше странен. Беше мек и нежен, твърде тих, за да го чуем в другия
край на поляната. Твърде слаб, за да го чуем на фона на движещата се вода и шумолящите
листа. Въпреки това можех да го чуя. Думите и бяха ясни и сладостни като надигащите се и
спускащи се тонове на далечна флейта. Напомняше ми за нещо, но не можех да се сетя за
какво.
Мелодията беше същата, която Дедан бе изпял в неговата история. Не разбрах и дума от
песента, като изключим името и в последния стих. Въпреки това тя ме привличаше
необяснимо и настойчиво. Сякаш някаква невидима ръка се бе протегнала към сърцето в
гърдите ми и се опитваше да ме издърпа към поляната.
Съпротивлявах се. Извърнах поглед и се подпрях на едно близко дърво, за да запазя
равновесие.
Чух зад гърба си Мартен да шепне с тих глас: „Не, не, не“, сякаш се опиташе сам да убеди
себе си.
— Не, не, не, не, не. Не, дори и за всички пари на света.
Погледнах през рамо. Очите на следотърсача бяха втренчени трескаво в поляната пред
него, но той изглеждаше по-скоро уплашен, отколкото възбуден. Темпи стоеше неподвижен
и на безстрастното му лице бе изписана истинска изненада. Дедан беше застанал сковано,
изкривен на една страна и с изопнато лице, а очите на Хеспе се стрелкаха между него и
поляната.
Тогава Фелуриан запя отново. Песента и беше като обещание за горещо огнище в