Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
контрол и една по-малко дисциплинирана част от съзнанието ми започна да композира
песен за нея.
Не можех да си позволя да насоча вниманието си към тази част, за да я обуздая. Затова се
съсредоточих да остана в безопасност в „сърцето от камък“, като не обръщам внимание на
тялото и и на бъбривата част от съзнанието ми, която римуваше куплети за нея.
Това не беше най-лесното нещо, което можех да направя. Всъщност в сравнение с него
обичайните предпазни
подскачането на въже. Ако не беше обучението, което бях получил в Университета, щях да
съм се превърнал в покорно, жалко създание, способно да се съсредоточи само върху
собственото си пленничество.
Фелуриан бавно се отпусна след протягането си и ме погледна с много старите си очи.
Очи, каквито никога не бях виждал. Цветът им беше поразителен…
В очите и имаше лятна тъмнина.
… някакво мрачно синьо. Бяха пленителни. Всъщност…
Клепачите и бяха като пеперудени крила.
… в тях нямаше и следа от бяло…
Устните бяха с цвета на кървавочервени небеса.
Стиснах челюсти, отделих бърборещата част от мен, затворих я в един далечен ъгъл на
съзнанието си и я оставих там да си пее сама. Очите на Фелуриан бяха внимателни и
безизразни като на птица.
— защо си толкова мълчалив, огнени любовнико? да не би да угасих пламъка ти?
Гласът и звучеше странно, в него нямаше никакви остри ръбове. Беше спокоен и гладък
като парче идеално полирано стъкло. Въпреки особената му мекота той сякаш лазеше по
гръбнака ми и ме караше да се чувствам като котка, на която току-що са погладили върха на
опашката.
Отдръпнах се по-навътре в „сърцето от камък“ и го почувствах хладно и успокояващо
около себе си. Ала докато по-голямата част от вниманието ми бе насочена върху това да се
контролирам, малката, лирична и обезумяла част от съзнанието ми изскочи напред и каза:
— Нивга няма да бъда угасен. Аз пак горя, макар и в тебе потопен. Всяко твое движение
е песен и искра. Раздухвана в огън, който не мога аз да спра. Щастлив съм името ти да
мълвя.
— поет! — Лицето на Фелуриан просветна. — трябваше да позная, че си поет по начина,
по който се движеше тялото ти.
Отново бях сварен неподготвен от нежната омайност на гласа и. Не че изричаше думите
задъхано, дрезгаво или страстно. Не правеше нищо толкова безвкусно и престорено. Но
когато говореше, не можех да се въздържа да не помисля, че дъхът идва от гърдите и, през
меката сладост на гърлото и и след това се оформя от внимателната игра на устните, зъбите
и езика и.
Тя се приближи, като се примъкваше през възглавниците
— приличаше на поет — страстен и красив. — Гласът и не беше по-силен от дъх, когато
хвана лицето ми в ръцете си. — поетите са по-нежни и казват хубави неща.
Досега бях чувал само един човек с подобен глас. Елодин. В някои редки случаи гласът
му изпълваше стаята, сякаш самият свят го слушаше.
Гласът на Фелуриан не беше звънлив. Той не изпълваше горската поляна. Нейният глас
беше като затишие пред лятна буря. Беше нежен като докосването на перо. От него сърцето
ми се опитваше да изскочи от гърдите.
Когато говореше по този начин, даже когато ме наричаше „поет“, това не ме караше да
настръхна или да заскърцам със зъби. От нейните устни звучеше като най-сладкото нещо, с
което може да бъде наречен един мъж. Такава беше силата на гласа и.
Фелуриан плъзна върховете на пръстите си по устните ми.
— целувките на поетите са най-хубавите. ти ме целуваш тъй, както свещта целува
пламъка. — Тя докосна със същата ръка собствените си устни и в очите и проблесна
споменът.
Взех ръката и и нежно я стиснах. Винаги съм си мислел, че ръцете ми са изящни, но до
нейните те изглеждаха животински и груби. Издишах към дланта и и казах:
— Целувките ти са като слънчева светлина върху устните ми.
Тя сведе очи. Крилата на пеперудите затанцуваха върху клепачите и. Усетих безумна
нужда да се отпусна и да забравя и започнах да проумявам. Това беше магия, но тя не
приличаше на нищо познато. Не беше симпатия или сигалдрия. Фелуриан караше мъжете да
обезумяват от желание по същия начин, по който аз отдавах топлината на тялото си. Това
беше нещо естествено за нея, но тя можеше да го контролира.
Погледът и се насочи към купчината с моите дрехи и вещи, разхвърляни в единия край на
поляната. Те изглеждаха някак не на място между меките цветове на коприната. Видях, че
очите и се спряха върху калъфа на лютнята ми. Тя замръзна.
— мелодичен поет ли е моят пламък? пее ли той? — Гласът и потрепери и аз усетих
напрежението в тялото и, докато очакваше отговора ми.
Тя ме погледна. Усмихнах и се.
Фелуриан се затича и донесе калъфа, както дете донася новата си играчка. Когато го взех
от нея, видях, че очите и са широко отворени и… влажни?
Погледнах в тях и внезапно прозрях какъв навярно е животът и — беше на хиляда години
и сигурно бе самотна от време на време. Ако искаше компания, трябваше да съблазнява и да