Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
истории за нея и каква е репутацията и. Никой мъж не можеше да и се съпротивлява и да и
устои. Към края на песента гордостта я накара да седне по-изправено от преди.
Довърших изпълнението си.
— Искаш ли да чуеш още някоя? — попитах аз.
Тя кимна и се усмихна нетърпеливо. Седна между възглавниците с изправен гръб,
царствена като кралица.
Започнах втора песен, подобна на първата. Казваше се „Лейди фае“ или нещо подобно.
Не знаех кой я е написал, но
стиховете си. Не беше толкова зле, че в кръчмите да започнат да хвърлят разни неща по мен,
но малко оставаше и това да се случи.
Докато свирех, наблюдавах внимателно Фелуриан. Тя беше поласкана, но усещах, че е
леко недоволна. Сякаш бе раздразнена от нещо, но не знаеше от какво. Идеално.
Накрая изпълних песен, посветена на кралица Серуле. Гарантирам ви, че не сте я чували,
но съм сигурен, че този тип песни ви е познат. Написана е от някой подмазващ се менестрел,
който си търси покровител. Баща ми ме беше научил на тази песен, за да ми даде пример за
някои неща, които трябва да избягвам, когато пиша песен. Тя беше зашеметяващ пример за
посредственост. Ставаше ясно, че или авторът е абсолютно некадърен, или никога не е
срещал Серуле, или пък изобщо не я е намирал за привлекателна.
Докато я пеех, просто замених името на Серуле с това на Фелуриан. Освен това замених
някои по-хубави фрази с такива, които не са толкова поетични. Когато приключих, песента
беше станала наистина отвратителна, а физиономията на Фелуриан беше направо втрещена.
Останах да седя дълго време, сякаш обмислях нещо. Когато накрая заговорих, гласът ми
беше приглушен и колеблив:
— Лейди, мога ли да напиша песен за теб? — усмихнах и се смутено аз.
Усмивката и беше като луната, надничаща през облаците. Тя плесна с ръце и се хвърли
към мен с кокетно възхищение, обсипвайки ме с целувки.
Само страхът, че може да счупи лютнята, ми попречи да им се насладя подобаващо.
Фелуриан се отдръпна и седна съвсем неподвижно. Опитах няколко комбинации от
акорди, след това успокоих ръцете си и вдигнах поглед към нея.
— Ще я нарека „Балада за Фелуриан“.
Тя леко се изчерви и ме погледна през спуснатите си клепачи, едновременно свенливо и
безсрамно.
Като оставим нескромното самохвалство настрана, когато се захвана, пиша хубави песни,
а напоследък покрай службата при маера бях подобрил уменията си. Не съм най-добрият, но
съм един от най-добрите. Ако разполагам с достатъчно време, с тема, която си заслужава
вниманието, и с подходяща мотивация, се осмелявам да твърдя, че мога да напиша песен
почти толкова умело колкото
Затворих очи и успях да изкарам сърцераздирателни звуци от лютнята си. Пръстите ми
летяха и уловиха музиката на вятъра в клоните на дърветата и шумоленето на листата.
След това потърсих онова отдалечено кътче на съзнанието ми, където лудата, бърбореща
част от мен през цялото време композираше песен за Фелуриан. Докоснах леко струните и
запях:
Проблясваща, сребърна луна
в очите и среднощен мрак разбуди.
Върху клепачите и пърхат пъстри пеперуди.
Косата и като черен сърп люлее се в тревата.
Вятърът си пее песента във гората.
Фелуриан! О, ти, прекрасна дама моя,
благословена да е твоята поляна.
На дъха ти лек не мога аз да устоя.
А косата ти е като сянка разпиляна.
Докато пеех, Фелуриан все повече притихваше. Към края на припева не бях сигурен дали
изобщо диша. Няколко от пеперудите, които бяха подплашени от сблъсъка ни преди малко,
се върнаха да танцуват около нас. Една от тях кацна върху ръката на Фелуриан и размаха
крилете си веднъж, после втори път — сякаш любопитна защо господарката и внезапно е
станала толкова тиха. Отново насочих поглед към лютнята си и избрах ноти, които бяха като
дъждовни капки, облизващи листата на дърветата.
Тя танцуваше в сенките, хвърляни от свещта.
Очите и душата ми с нея се изпълваха в нощта.
Усмивката и от всяка примка е по-здрава.
И затова легендата за фае пак е права.
Фелуриан! О, прекрасна моя дама!
Целувката ти е сладка като мед.
Зная, за всеки мъж е драма,
ако не те познава, той търси те навред.
Наблюдавах я с крайчеца на окото си. Тя седеше така, сякаш слушаше с цялото си тяло.
Очите и бяха широко отворени. Вдигна едната си ръка към устата и подплаши пеперудата,
кацнала върху пръстите и, а другата притисна към гърдите си, като бавно си пое дъх. Точно
това исках, но въпреки това изпитах разкаяние.
Наведох се към лютнята и пръстите ми продължиха да танцуват по струните. Акордите
се плискаха като вода в речни камъни и се носеха като топъл дъх, докосващ ухото. След това
внезапно станах груб и запях:
Очите и са синкав мрак,
като безоблачно небе в нощен зрак.
Достатъчни са уменията и в…
Пръстите ми започнаха да се движат неуверено върху струните и дори спрях за миг,
сякаш несигурен в нещо. Видях как Фелуриан излиза от унеса си и продължих:
Достатъчни са уменията и в любовта,
та на всеки мъж да му кипне кръвта.
Фелуриан! О, господарке ти сияйна!