Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
истински буден. Всичко изглеждаше кристално ясно, като че ли гледах с различни очи.
Сякаш изобщо не си правех труда да гледам с очите си, а виждах света направо в мислите си.
Спящото съзнание — немощно осъзна някаква част от мен. То вече не спи — помислих
си аз и се усмихнах.
Погледнах Фелуриан и в този момент я проумях от главата до петите. Тя беше една от
фае. Не се безпокоеше
чисто желание, подобно на дете. Детето, както и внезапната буря не ги е грижа за
последствията. Фелуриан приличаше на тях и същевременно бе различна. Бе древна,
невинна, могъща и горда.
Това ли беше начинът, по който Елодин виждаше света? Това ли беше магията, за която
говореше? Не тайни и трикове, а магия като тази на Таборлин Великия. Винаги я е имало, но
съм бил сляп за нея?
Беше красива.
Срещнах погледа на Фелуриан и светът се забави. Чувствах се така, сякаш някой ме е
завлякъл под водата и е изкарал въздуха от тялото ми. За един кратък миг бях зашеметен и
безчувствен, все едно ме беше ударил гръм.
Този момент отмина и нещата отново започнаха да се движат. Но сега, когато погледнах
Фелуриан, я проумях много по-добре от преди. Разбрах я чак до мозъка на костите и. Очите
и бяха като четири ясно изписани стиха. Съзнанието ми бе изпълнено с нейната внезапна
песен. Поех си дъх и я изпях в четири отчетливи ноти.
Фелуриан седна изправена. Прокара ръка пред очите си и изрече една дума, остра като
натрошено стъкло. В главата си почувствах болка, отекваща като гръмотевица. Причерня ми
пред очите. Усетих вкуса на кръв и горчилка.
Светът отново застана на фокус и аз успях да се задържа миг преди да падна.
Фелуриан се намръщи. Изправи се. Лицето и се напрегна и тя пристъпи крачка напред:
Изправена, тя не изглеждаше висока, нито пък страшна. Главата и едва достигаше до
брадичката ми. Косата и се спускаше надолу като сноп от сенки. Беше права като нож и
стигаше до извивката на ханша и. Фелуриан беше стройна, бледа и съвършена. Никога преди
не бях виждал толкова прелестно лице и устни, сякаш създадени да бъдат целувани. Тя вече
не се мръщеше. Но не се и усмихваше. Устните и бяха меки и полуотворени.
Направи още една крачка. Простото движение на краката и беше като танц. Естественото
поклащане на бедрото и беше хипнотизиращо като пламъците на огъня. Извивката на голите
и стъпала беше по-чувствена от всичко, което бях виждал в младия си живот.
Още една крачка. Усмивката и беше широка и жестока. Тя беше очарователна като
луната.
нея като широки невидими криле.
Сега, когато беше толкова близо, че можех да я докосна, усещах как силата и вибрира във
въздуха. Желанието ми се надигна като буря в морето. Тя вдигна ръка. Докосна гърдите ми.
Аз потреперих.
Фелуриан срещна погледа ми и в мрака на очите и аз отново видях ясно четирите реда на
песента.
Изпях ги. Те излетяха от мен като птици, устремени към небето.
Внезапно съзнанието ми бе отново свободно. Поех си дъх и продължих да я гледам право
в очите. Запях отново и този път бях изпълнен с ярост. Изкрещях четирите отчетливи тона на
песента. Изпях ги плътно и твърдо като нажежено желязо. Когато прозвучаха, усетих как
силата и потрепери, след това се разтроши на парчета и в празнотата на въздуха не остана
нищо друго освен нейната болка и гняв.
Фелуриан нададе уплашен писък и седна толкова внезапно, че сякаш почти падна на
земята. Подви колене към себе си и се сви, като ме наблюдаваше с широко отворени и
уплашени очи.
Огледах се наоколо и видях вятъра. Не по начина, по който можете да видите дим или
мъгла — аз видях самия вечно променящ се вятър. Познах го като лицето на забравен
приятел. Засмях се и разперих ръце, възхитен от изменчивата му форма.
Свих ръцете си в шепи, допрях ги една до друга и издишах в празното пространство
между тях. Изрекох име. Започнах да движа ръцете си и да сплитам тънкия си като паяжина
дъх. Той се изду и обгърна Фелуриан, сетне избухна в сребрист пламък и я затвори плътно в
променливото си име.
Повдигнах я над земята. Тя ме наблюдаваше с уплашено и невярващо изражение, а
тъмната и коса танцуваше като втори пламък, затворен в сребристия пламък.
Тогава разбрах, че мога да я убия. Щеше да е толкова просто, колкото да хвърля лист
хартия на вятъра. Но мисълта за това ме отвращаваше — все едно да откъсна крилете на
пеперуда. Да я убия, би означавало да разруша нещо странно и прекрасно. Светът щеше да
обеднее, ако Фелуриан не беше в него. Такъв свят щеше да ми харесва по-малко от
предишния. Беше все едно да счупя лютнята на Илиен. Или да изгоря някоя библиотека.
От друга страна, моята безопасност и здравият ми разум бяха заложени на карта. А и
вярвах, че светът ще е по-интересен и с Квоте в него.
Но не можех да я убия. Не и по този начин. Не и като използвам новооткритата си магия