Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
дъното на шатрата.
Едва тогава забелязах, че опърпаното наметало на стария калайджия не е там. Видях
дрехите си, ботушите и пътната торба — все така издута от кутията на маера. Но плащът и
мечът ми бяха изчезнали. Фактът, че не бях забелязал липсата им, беше разбираем, тъй като
не си бях направил труда да се обличам, откакто за пръв път се събудих до Фелуриан.
Тя ме изгледа продължително и сериозно. Очите и обходиха
горната част на ръцете. Едва когато ме хвана за рамото и ме накара да се обърна, така че да
ми огледа гърба, разбрах, че разглежда белезите.
Фелуриан хвана ръката ми и проследи бледата линия, която стигаше до лакътя.
— не се пазиш достатъчно, мой Квоте.
Почувствах се леко обиден, най-вече защото в думите и имаше немалка истина.
— Справям се доста добре — сковано отвърнах аз, — като се има предвид в какви
неприятности се забърквам.
Фелуриан обърна ръката ми и внимателно огледа дланта и пръстите ми.
— не си боец — каза тя замислено сякаш на себе си — и все пак цялото ти тяло е
нахапано от желязо. ти си сладка птица, която не може да лети. нямаш лък, нож и верига.
Ръката и се придвижи към крака ми и замислено се плъзна по мазолите и белезите от
годините, прекарани в Тарбеан.
— доста ходиш пеша. намери ме посред нощ в дебрите на гората. имаш дълбоко
познание. смел си. млад си и неприятностите сами те намират.
Тя вдигна поглед към мен със сериозно лице.
— моят поет иска ли шаед?
— Какво?
Тя замълча, сякаш обмисляше как да отговори.
— сянка.
— Вече си имам — усмихнах се аз.
След това се огледах, за да се уверя, че наистина съм във Фае.
Фелуриан се намръщи и поклати глава на неразбирането ми.
— на някой друг бих дала щит, който да го пази от зло, бих изплела с магия ножница за
меча му или бих му изработила корона, така че хората да го гледат с обожание. — Тя
тържествено поклати глава. — но не и за теб. ти си онзи, който върви в нощта, който следва
луната. ти трябва да се пазиш от желязо, от студ и от злоба. трябва да си тих. трябва да си
лек. трябва да се движиш тихо в нощта. трябва да си бърз и да не се страхуваш. — Кимна
сякаш на себе си. — това означава, че трябва да ти направя шаед.
Изправи се и се запъти към гората.
— ела — повика ме тя.
Беше ми нужно известно време, за да свикна с начина, по който Фелуриан искаше нещо
от мен. Открих, че освен ако не се насилех да се съпротивлявам, механично правех онова,
което тя иска от мен.
Причината не беше в това, че говореше с властен тон. Гласът и беше твърде
за да е заповеднически. Тя не изискваше, нито пък ме придумваше. Говореше делово. Сякаш
не можеше да си представи, че е възможно някой да не иска да изпълни точно онова, което
тя желае.
Затова, когато ми каза да я последвам, аз подскочих като кукла, на която са дръпнали
конците. Закрачих до нея гол като охлюв, дълбоко в сенчестия сумрак на древната гора.
За малко да се затичам обратно да си взема дрехите, после реших да последвам съвета,
който баща ми ми бе дал като дете. „Всеки яде различна част от прасето — казваше той. —
Ако искаш да те приемат, трябва да правиш като хората около теб.“ Разни места — разни
обичаи.
И така, аз крачех до нея гол и неподготвен за онова, което ме очакваше. Фелуриан
вървеше доста бързо, а мъхът заглушаваше звука на босите ни нозе.
Докато крачехме, гората ставаше все по-тъмна. В началото мислех, че причината за това
са клоните, които се събираха над главите ни. След това осъзнах истината. Сумрачното небе
над нас бавно притъмняваше. Накрая последните следи от пурпурното изчезнаха, небето
стана съвършено черно като кадифе и се изпъстри с непознати звезди.
Фелуриан продължаваше да върви. На светлината на звездите виждах бледата и кожа и
очертанията на дърветата около нас, но нищо повече. Тъй като се мислех за много умен,
направих симпатично обвързване за светлина и вдигнах ръка над главата си, все едно беше
факла. Бях доста горд с това си постижение, защото обвързването „движение в светлина“ е
доста трудно без парче метал, който да използваш за фокусиране.
Светлината се увеличи и за момент успях да зърна онова, което ни заобикаляше.
Докъдето стигаше погледът, тъмните дънери на дърветата се издигаха като масивни колони.
Нямаше ниски клони, нито храсти или трева, а само тъмен мъх под краката и свод от клони
над главите ни. Напомняше ми за голяма, празна катедрала, обвита в черно като сажди
кадифе.
— сиар налиас! — отсече Фелуриан.
Не разбрах думите, но тонът и бе достатъчно красноречив, затова прекъснах
обвързването и мракът отново ни погълна. Миг по-късно Фелуриан скочи и ме събори на
земята, а гъвкавото и голо тяло се притисна към моето. Това не беше чак толкова
изненадващо, но този път усещането не беше особено еротично, тъй като ударих тила си в
стърчащ корен.
По тази причина бях полузашеметен и почти сляп, когато земята под нас леко потрепери.