Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
различните скривалища, които си бяха намерили, стреснати от скорошното вълнение,
предизвикано от нас. Бяха оранжеви като нажежени въглени, жълти като лютичета или сини
като небето по обяд.
Фелуриан се плъзна обратно във водата, след това ме дръпна за крака.
— ела, мой бухале, умел в целувките — повика ме тя, — и аз ще ти покажа как се движи
луната.
Последвах я във вира, докато и двамата се оказахме потопени до раменете във водата.
Рибите
помежду ни. Движенията им разкриваха скрития под водата силует на тялото на Фелуриан.
Въпреки че бях обследвал щателно голите и форми, внезапно усетих как те отново ме
омайват.
Рибите се приближиха още повече. Една от тях ме докосна и аз усетих леко пощипване в
областта на ребрата. Подскочих, макар че слабото ухапване беше не по-силно от потупване с
пръст. Наблюдавах как ни наобиколиха още рибки, които от време на време ни ухапваха
леко.
— дори и рибите те целуват с удоволствие — рече Фелуриан, приближи се до мен и
притисна мокрото си тяло към моето.
— Мисля, че харесват солта по кожата ми — казах аз и сведох поглед към тях.
— може би харесват вкуса на бухала — отблъсна ме раздразнено тя.
Преди да мога да и отговоря подобаващо, изражението и стана сериозно. Тя изпъна
пръстите на ръката си и я потопи във водата помежду ни.
— има само една луна — заяви Фелуриан. — тя се движи между небето на смъртните и
моето. — Притисна длан към гърдите ми, след това я отдръпна и я притисна към своите
гърди. — тя се люлее между тях — напред и назад. — Тя спря и ми се намръщи. — обърни
внимание на думите, които изричам.
— Правя го — излъгах аз.
— не. обръщаш внимание единствено на гърдите ми.
Така беше. Те се полюшваха на повърхността на водата.
— Те определено го заслужават — признах аз. — Да не им обърна внимание, би било
ужасна обида.
— говоря за важни неща. познания, които трябва да притежаваш, за да се върнеш
безопасно при мен. — Фелуриан въздъхна раздразнено. — ако ти позволя да докоснеш
едната ми гърда, ще слушаш ли внимателно думите ми?
— Да.
Тя хвана ръката ми и я притисна към гърдата си.
— направи „вълни върху лилии“.
— Още не си ми показала „вълни върху лилии“.
— тогава това ще е следващото, което ще направя. — Тя сложи дланта си върху водата
между нас и след това тихо въздъхна с полузатворени очи. — ах. ох.
Рибите отново излязоха от скривалищата си.
— моят толкова разсеян бухал — каза Фелуриан, но гласът и не беше груб.
Тя се гмурна до дъното на вира и се върна, държейки
— чуй какво ще кажа аз. ти смъртен си, а аз съм фае. ето я луната — заяви тя и пъхна
камъка между дланите ни и преплете пръстите ни, така че да го държат. — тя вързана е
здраво и към нощта на фае и към на смъртните земята. — Фелуриан пристъпи напред и
притисна камъка към гърдите ми. — луната движи се така — рече тя и стегна пръстите си
около моите. — сега, кога нагоре аз погледна, не виждам светлината ненагледна. вместо туй
като разцъфналото цвете в света на смъртните ликът и свети.
Тя отстъпи назад, така че ръцете ни се изпънаха, като продължаваха да са вкопчени една
в друга. После притегли камъка към гърдите си и ме дръпна за ръката.
— сега всяка смъртна девица косите си скубе, защото тя е изцяло в моето небе.
— Обичана е от хората и от фае. Луната бодра скитница тогаз е? — кимнах разбиращо аз.
Фелуриан поклати глава.
— не е така. пътничка е, да. скитница, не е. тя движи се, но не може свободно да си иде
от нощното небе.
— Веднъж чух история за мъж, който откраднал луната.
Изражението на Фелуриан стана тържествено. Тя освободи пръстите си от моите и сведе
поглед към камъка в ръката си.
— това беше краят на всичко — въздъхна тя. — докато той не открадна луната, все още
имаше някаква надежда за мир.
Бях изненадан от сухия и тон.
— Какво? — глуповато попитах аз.
— открадването на луната. — Тя наклони глава към мен с объркано изражение. — нали
каза, че знаеш за него.
— Казах, че съм чувал такава история — поправих я аз. — Но тя беше глупава измислица,
а не истинска история. Беше история за ф… Беше от историите, които се разказват на
децата.
— можеш да ги наричаш истории за фае — усмихна се тя. — знам за тях. те са
измислени. ние разказваме на нашите деца истории за малките хора.
— Но луната наистина ли е била открадната? — попитах аз. — Това не е ли измислица?
Фелуриан се намръщи.
— нали точно това ти показвах! — каза тя и ядосано изплиска вода с ръката си.
Усетих се, че правя адемския жест за извинение под повърхността на водата, преди да
осъзная, че това е безсмислено.
— Съжалявам — казах аз, — но съм объркан, защото не знам каква е истината за тази
история. Моля те, разкажи ми я.
— това е стара и тъжна история. — Тя ме изгледа продължително. — какво ще ми
предложиш в замяна?
— „Успокоения елен“ — казах аз.