Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

пурпурно и черно или в синьо и черно като онези на поляната на Фелуриан. Други бяха

изцяло яркозелени, или сиво-жълти, или сребристосини. Но погледът ми бе привлечен от

една-единствена голяма, червена пеперуда. Цветът и беше кървавочервен, тук-там опръскан

със златисто. Крилете и бяха по-големи от разперената ми длан и аз я проследих как навлезе

по-дълбоко сред листата в търсене на свеж цвят, на който да кацне.

Внезапно крилете и спряха да се движат ритмично. Те се

отделиха и се понесоха към

земята като падащи есенни листа.

Едва след като ги проследих с поглед до основата на дървото, разбрах истината. Земята

отдолу не беше мястото, където пеперудите си почиват… Тя бе осеяна с безжизнени криле.

Хиляди от тях застилаха тревата под клоните на дървото като одеяло от скъпоценни камъни.

— Червените дразнят чувството ми за естетика — каза хладен, сух глас от дървото.

Отстъпих крачка назад и се опитах да надникна през гъстия листак.

— Какви маниери — смъмри ме сухият глас. — Не се представяш. Зяпаш ме.

— Моите извинения, господине — сериозно отвърнах аз, но си спомних цветята по

дървото и се поправих: — Госпожо. Никога преди не съм говорил с дърво и съм малко

объркан.

— Несъмнено е така. Не съм дърво. Все едно да наречеш човешко същество стол. Аз съм

Ктаех. Имаш късмет, че ме откри. Мнозина биха ти завидели.

— Късмет? — като ехо повторих аз, опитвайки се да зърна съществото, което ми

говореше измежду клоните на дървото.

Припомних си част от една стара история — народна приказка, която бях прочел, докато

търсех информация за чандрианите.

— Ти си оракул — казах аз.

— Оракул. Колко старомодно. Не се опитвай да ме наречеш с някакви си дребни думи.

Аз съм Ктаех. Аз съм. Аз виждам. Аз знам. — Две блестящи синьо-черни криле се понесоха

към земята от мястото, където преди това имаше пеперуда. — Понякога говоря.

— Мислех си, че червените са тези, които те дразнят.

— Вече не останаха червени — безгрижно отговори гласът. — А и сините са малко по-

сладки. — Видях мимолетно движение и още един чифт сапфирени криле започна да се

спуска към земята с бавно въртене. — Ти си новият малък мъж на Фелуриан, нали? —

Поколебах се какво да отвърна, но сухият глас продължи, сякаш бях отговорил. — Така си и

мислех. Мога да помириша желязото в теб, макар и съвсем леко. Все пак се чудя как тя го

търпи.

Настъпи мълчание. Зърнах неясни очертания. Десетина листа леко се раздвижиха. Още

две крила потрепнаха и след това се спуснаха надолу.

— Хайде сега — продължи гласът, който вече идваше от друга част на дървото, макар и

все още скрит от листата. — Със сигурност едно любопитно момче все има някой и друг

въпрос за задаване. Хайде.

Питай. Мълчанието ти ме обижда.

Поколебах се и накрая рекох:

— Може и да имам един-два въпроса за задаване.

— Ахххх. — Звукът беше бавен и доволен. — Така и предполагах.

— Какво можеш да ми кажеш за амирите?

— Пфу — раздразнено се изплю Ктаех. — Какво ти става? Защо си толкова предпазлив?

Питай ме за чандрианите и да приключваме с това.

Стоях зашеметен, загубил ума и дума.

— Изненадан ли си? А не би трябвало. За бога, момче! Ти си прозрачен като планинско

езеро. Мога да видя на три метра през теб, а ти си дълбок само метър.

Последва ново раздвижване и два чифта криле се спуснаха с въртене към земята —

единият син, а другият пурпурен.

Стори ми се, че зърнах лъкатушещо движение между клоните, но то остана скрито от

непрекъснатото люлеене на дървото, предизвикано от вятъра.

— А пурпурната защо? — попитах аз просто за да кажа нещо.

— От чиста злоба — отвърна Ктаех. — Завиждах и за невинността и безгрижието. Освен

това ми е втръснало от прекалена сладникавост, както и от преднамерено невежество. —

Той замълча за момент. — Нали искаше да ме питаш за чандрианите?

Не можех да сторя нищо друго, освен да кимна.

— Всъщност няма много за разказване — пренебрежително отбеляза Ктаех. — Но е по-

добре да ги наричаш „Седемте“. След всички тези години звучи доста фолклорно. Някога

тези имена бяха взаимозаменяеми, но в наши дни, ако кажеш „чандриани“, хората си мислят

за огъри, рендлинги и скавени. Каква глупост.

Настъпи дълга пауза. Застинах неподвижно, докато не осъзнах, че съществото очаква моя

отговор.

— Разкажи ми повече — помолих го аз и гласът ми прозвуча много тънко в собствените

ми уши.

— Защо?

Стори ми се, че долавям в гласа му закачлива нотка.

— Защото имам нужда да знам — отвърнах аз, като този път се опитах да прозвуча по-

уверено.

— Имаш нужда? — скептично повтори думите ми Ктаех. — И откъде е тази внезапна

нужда? Магистрите в Университета може би знаят отговорите, които търсиш. Но те няма да

ти ги кажат, дори и да ги попиташ, което ти няма да направиш. Твърде горд си за това.

Прекалено умен си, за да поискаш помощ. И твърде много си загрижен за репутацията си.

Опитах се да заговоря, но гърлото ми издаде само дрезгав звук. Преглътнах и опитах

отново:

— Моля те, трябва да знам. Те убиха родителите ми.

— Да не искаш да се опиташ да убиеш чандрианите? — Гласът сякаш беше удивен, почти