Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

сякаш е змия, която се опитва да се извърти и да я ухапе. Устата и беше здраво стисната, а

очите и започнаха да изсветляват от привичното си здрачно пурпурно до тъмносиньото на

дълбоката вода.

— Мога ли да ти помогна? — попитах аз.

Тя се засмя. Не с тихия, звънлив смях, който чувах толкова често, а с необуздан и жесток

смях.

— наистина ли искаш да помогнеш? — учуди се тя.

Ръката и, която държеше парчето желязо, леко потрепери.

Кимнах

малко уплашен.

— тогава го направи. — Очите и продължаваха да се променят и бяха вече синкавобели.

— сега нямам нужда от пламък, песни или въпроси. — Когато не помръднах, тя ме прогони

с ръка. — отиди в гората. не се отдалечавай, но недей да ме безпокоиш толкова време,

колкото е достатъчно, за да се любим четири пъти.

Гласът и също се беше променил. Макар да продължаваше да е тих, в него имаше остра

нотка, която ме разтревожи.

Готвех се да възразя, когато тя ми хвърли ужасяващ поглед, който ме накара да побягна

през гората, без да се замислям.

Известно време се скитах безцелно, опитвайки се да възвърна хладнокръвието си. Не

беше лесно, тъй като бях гол, както ме е майка родила, и бях прогонен от разгръщането на

сериозна магия така, както майка пъди досадното си дете далеч от огнището за готвене.

Все пак знаех, че известно време няма да съм добре дошъл на поляната. Затова се

обърнах с лице към Дневната страна и се отправих да я изследвам.

Не мога да обясня защо този ден се отдалечих толкова много. Фелуриан ме беше

предупредила да стоя наблизо и аз знаех, че това е добър съвет. Стотиците истории от

детството ми ми напомняха, че скитането във Фае е опасно. Дори да бях решил да не им

обръщам внимание, разказите на самата Фелуриан би трябвало да са достатъчни, за да ме

накарат да остана близо до нейната безопасна сумрачна горичка.

Може би донякъде бе виновно вроденото ми любопитство. Но основната причина бе

наранената ми гордост. Гордостта и безразсъдството винаги вървят заедно, ръка за ръка.

Крачих почти цял час, докато небето над главата ми не просветна от ярката светлина на

деня. Открих някаква пътека, но не бях видял никакви живи същества, като изключим някоя

и друга пеперуда или подскачаща катеричка.

С всяка следваща стъпка, която правех, настроението ми се колебаеше между отегчение и

безпокойство.

В края на краищата бях във Фае. Може би щях да видя невероятни неща — дворци от

стъкло, пламтящи фонтани, кръвожадни троли, босоноги старци, готови да ми дадат съвет…

Дърветата бяха заменени от огромна тревиста долина. Всички части от Фае, които

Фелуриан

ми бе показвала, бяха гористи. Така че това беше ясен знак, че съм доста извън

пределите на мястото, където трябваше да бъда.

Въпреки това продължих, наслаждавайки се на усещането от допира на слънцето до

голата ми кожа след дългото време, прекарано в сумрака на поляната на Фелуриан.

Пътеката, която следвах, изглежда, водеше към едно самотно дърво, което стърчеше насред

полето от трева. Реших да стигна до дървото и след това да поема обратно.

Ала след като повървях доста време, нямах чувството, че съм се приближил до него. В

началото помислих, че това е поредната странност на Фае, но когато продължих упорито да

вървя по пътеката, истината постепенно се изясни. Просто дървото беше по-голямо,

отколкото мислех. Много по-голямо и се намираше доста по-далече.

В крайна сметка пътеката не ме отведе до него. Всъщност тя се отклоняваше встрани с

близо километър. Вече обмислях дали да не се върна обратно, когато вниманието ми бе

привлечено от движение на някакви ярки цветове сред клоните на дървото. След кратка

вътрешна борба любопитството ми надделя и аз изоставих пътеката и тръгнах през високата

трева.

Никога преди не бях виждал такова дърво и затова се приближих към него бавно.

Приличаше на голяма, разклонена върба, с по-широки и по-тъмнозелени листа. Те бяха гъсти

и надвиснали и тук-там бяха осеяни с бледосини цветове.

Подухна вятър и когато листата се раздвижиха, усетих странна сладка миризма. Беше

като някаква смесица от ухания на дим, подправка, кожа и лимон. Миризмата беше

неустоима. Не беше примамлива така, както ухае храната. Не изпълваше устата ми със

слюнка и не караше стомаха ми да къркори. Въпреки това ако видех нещо на масата, което

мирише по този начин, дори и да беше камък или парче дърво, щях да усетя подтик да го

сложа в устата си. Не от глад, а от чисто любопитство и детинско желание.

Когато се приближих, бях поразен от красотата на картината пред очите ми —

тъмнозеленият цвят на листата контрастираше с пеперудите, които летяха от клон на клон и

смучеха от бледите цветове. Онова, което в началото бях помислил за килим от цветя, се

оказа килим от пеперуди, който почти изцяло покриваше земята. Гледката беше толкова

зашеметяваща, че спрях на десетина метра от дървото, защото не исках да ги подплаша да се

разлетят.

Много от пеперудите, които прелитаха между цветовете на дървото, бяха оцветени в