Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
— предлагаш дар, който аз съм ти подарила — лукаво отбеляза тя. — какво друго?
— Освен това ще направя и „хиляда ръце“ — рекох аз и видях как изражението и се
смекчи. — И ще ти покажа нещо ново, което сам измислих. Наричам го „люлеене срещу
вятъра“.
Тя скръсти ръце и извърна поглед, демонстрирайки безразличието си.
— за теб може и да е ново, но аз без съмнение го знам под различно име.
— Може би — съгласих се аз, — но ако не се съгласиш на сделката,
дали е така.
— много добре — с въздишка прие Фелуриан, — но само защото си доста добър в
„хиляда ръце“. — Тя вдигна поглед за момент към тънкия сърп на луната и след това
продължи: — много преди да се появят градовете на хората, преди хората и фае, било
времето на онези, които вървели с отворени очи. те знаели имената на всички неща. — Тя
направи пауза и ме погледна. — знаеш ли какво означава това?
— Когато знаеш името на дадено нещо, имаш власт над него — отвърнах аз.
— не — каза тя и острият укор в гласа и ме стресна. — не получавали власт. имали
дълбоки познания за нещата, а не власт над тях. да плуваш не е власт над водата, да ядеш
ябълка не е власт над ябълката. — Фелуриан ми хвърли пронизващ поглед. — разбираш ли?
Не разбирах, но въпреки това кимнах, защото не исках да я ядосам, нито да я отклоня от
разказа на историята.
— тези древни знаещи на имената се движели плавно през света. те познавали лисицата,
познавали и заека и разликата между тях. — Пое си дълбоко дъх и го изпусна като въздишка.
— после дойдоха онези, които виждаха нещата и искаха да ги променят. те търсеха власт
над нещата. бяха оформящите — горди мечтатели. — Тя махна примирително с ръка. — и в
началото не всичко беше лошо. имаше чудеса. — Лицето и се озари от спомен и тя
развълнувано ме хвана за ръката. — веднъж, докато седях на стените на муриела, ядях плод
от сребърно дърво. той светеше и в тъмното се виждаха устата и очите на онези, които бяха
яли от него!
— Муриелът във Фае ли беше?
— не — намръщи се Фелуриан. — вече ти казах. това беше преди. тогава имаше само
едно небе, една луна, един свят и в него беше муриелът и онзи плод, а аз самата го ядях в
тъмното и очите ми блестяха в мрака.
— Колко отдавна е било това?
— отдавна — леко сви рамене тя.
Отдавна. По-отдавна от всяка историческа книга, която някога бях виждал или дори за
която бях чувал. В Архива имаше копия на калуптенианските истории, които стигаха до две
хилядолетия назад във времето и в никоя от тях не се споменаваше абсолютно нищо за
нещата, за които говореше Фелуриан.
—
доколкото можех, без да потъна изцяло под водата.
Умилостивена, тя продължи:
— плодът беше само първото от чудесата — като несигурните крачки на прохождащо
дете. те станаха по-самоуверени, смели и необуздани. старите знаещи им казваха да спрат,
но оформящите отказаха. знаещите се караха с оформящите, бореха се с тях и им пречеха.
спореха, че не трябва да съществува такава власт. — Очите и светнаха и тя въздъхна. — но, о,
какви неща направиха оформящите!
И това го казваше жена, която ми шиеше наметало от сенки. Не можех дори да
предположа какви са тези неща, които предизвикват възхищението и.
— Какво направиха?
Фелуриан махна с ръка около нас.
— Дърветата? — попитах аз, изпълнен с благоговение.
Тя се засмя на тона ми.
— не. фаенското царство. — Разтвори широко ръце. — създадено според техните
желания. най-великият от тях го съши от цяло парче тъкан — място, където те можеха да
правят каквото пожелаят. и накрая всеки оформящ направи по една звезда, за да запълни
новото им и празно небе. — Фелуриан ми се усмихна. — тогава вече имаше два свята, две
небеса, две поредици от звезди и съзвездия — тя вдигна гладкия камък, — но луната беше
само една. тя беше кръгла и се бе настанила удобно в небето на смъртните. — Усмивката и
угасна. — но един оформящ беше по-велик от останалите. за него създаването на звезда не
беше достатъчно. той простря волята си през света и издърпа луната от нейния дом.
Фелуриан вдигна гладкия камък към небето и внимателно затвори едното си око.
Наклони глава, сякаш се опитваше да нагоди извивката на камъка към празното
пространство между краищата на лунния сърп над главите ни.
— това беше последната капка. старите знаещи осъзнаха, че никакви думи не могат да
накарат оформящите да спрат. — Ръката и отново се спусна във водата. — той открадна
луната и това сложи началото на войната.
— Кой е този „той“? — попитах аз.
Устните и се извиха в лека усмивка. И тя отново избуха като бухал: „хау? хау?“
— От някой от фаенските дворове ли беше? — внимателно я подканих аз.
Фелуриан поклати глава, развеселена.
— не. както казах, това беше преди фае, а той беше първият и най-великият от
оформящите.
— Как се казваше?
— няма да изричам имена тук — поклати глава тя. — няма да говоря за него, макар да е