Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
— тихо — прошепна тя. — те идват.
В продължение на няколко минути напрягах зрението и слуха си, но без никаква полза.
След това в далечината видях да свети нещо. То бързо изчезна и аз си помислих, че мракът
си прави шега с очите ми. След това видях нов проблясък. После още два. Още десет.
Стотици бледи светлини се приближаваха към нас през дърветата, танцувайки. Те бяха
много слаби и сякаш фосфоресцираха.
Бях чувал и преди за „огъня на глупците“, но никога
намирахме във Фае, се съмнявах, че това е нещо обикновено. Замислих се за стотиците
приказни истории и се зачудих кои ли създания в тях са причината за тези слаби, лудешки
танцуващи светлини. Том-искрите? Уил о’уиспи? Денерлинги с фенери, пълни с трупна
светлина?
Те ни наобиколиха и ме стреснаха. Светлините бяха по-малки, отколкото мислех, и бяха
по-близо. Чух отново приглушения звук на падащ сняг — този път той беше навсякъде около
мен. Все още не можех да отгатна какви са тези неща, докато едно от тях не докосна ръката
ми леко като допир на перо. Бяха някакви нощни пеперуди. Пеперуди с луминесцентни
шарки по крилете.
Те блестяха с бледа, сребърна светлина, която беше твърде слаба, за да освети нещо около
тях. Но тъй като стотици от тях танцуваха между стволовете на дърветата, те успяваха да
разкрият силуетите на онова, което ни заобикаляше. Някои от тях осветяваха дърветата или
земята. Други кацнаха върху Фелуриан и макар че не виждах повече от десетина сантиметра
от бледата и кожа, можех да използвам тяхната движеща се светлина, за да я следвам.
Вървяхме дълго. Фелуриан ме водеше между стволовете на древните дървета. Веднъж
вместо мъх почувствах под босите си крака мекото докосване на трева, сетне имаше мека
пръст, сякаш пресичахме наскоро изорано поле на фермер. Известно време следвахме виеща
се пътека от гладък павиран камък, която премина през арката на висок мост. През цялото
време нощните пеперуди ни съпровождаха и ни даваха поне някаква смътна представа за
околността.
Накрая Фелуриан спря. Мракът вече беше станал толкова гъст, че почти го чувствах като
топло одеяло, което ме обгръща. От звука на вятъра в дърветата и от движението на
пеперудите разбрах, че се намираме на открито.
Над главите ни нямаше звезди. Ако бяхме на поляна, то дърветата трябваше да са много
големи, за да могат клоните им да се срещат над главите ни. Но бе също толкова вероятно и
да сме дълбоко под земята. Или пък небето беше черно и празно в тази част от Фае. Мисълта
за това ми се стори странно обезпокоителна.
Тук недоловимото усещане за спяща будност беше по-силно. Ако останалата част от Фае
създаваше
току-що се е размърдало и се колебае дали да не се събуди. Усещането беше смущаващо.
Фелуриан леко притисна дланта си върху гърдите ми и след това сложи пръст на устните
ми. Наблюдавах я как се отдалечава от мен, като тихо си тананика кратък откъс от песента,
която бях съчинил за нея. Но дори и това ласкателство не можеше да ме накара да забравя
факта, че се намирам в центъра на царството Фае сляп и гол и нямам и най-малката
представа какво се случва.
Няколко нощни пеперуди бяха кацнали върху китката, хълбоците, рамото и бедрото на
Фелуриан. Като ги наблюдавах, аз придобивах бегла представа за движенията и. Изглеждаше
така, сякаш тя вземаше разни неща от дърветата, иззад храстите или изпод камъните. През
поляната премина полъхът на топъл бриз и когато докосна кожата ми, се почувствах странно
успокоен.
След десетина минути Фелуриан се върна и ме целуна. Тя държеше в ръцете си нещо
меко и топло.
Тръгнахме обратно по пътя, по който бяхме дошли. Пеперудите постепенно загубиха
интерес към нас и ни беше все по-трудно да виждаме наоколо. След известно време, което
ми се стори безкрайно, видях през една пролука в дърветата отпред да се процежда светлина.
Беше само слабата светлина на звездите, но в този миг тя изглеждаше ярка като завеса от
искрящи диаманти.
Пристъпих към нея, но Фелуриан хвана ръката ми и ме спря. Без да каже и дума, ме
накара да седна там, където първите слаби лъчи на звездната светлина пронизваха дърветата,
за да докоснат земята.
Тя внимателно стъпи между звездните лъчи, като ги избягваше, сякаш можеха да я
изгорят. Когато застана в центъра им, тя се отпусна на земята и седна срещу мен с
кръстосани крака. Държеше в скута си онова, което беше събрала, но аз нямах никаква
представа какво е то, освен че е безформено и тъмно.
След това Фелуриан протегна ръка, хвана един от тънките лъчи звездна светлина и го
издърпа към тъмната форма в скута си.
Сигурно щях да съм много по-изненадан, ако тя не се държеше толкова непринудено. На
слабата светлина забелязах как ръцете и извършват познати движения. Миг по-късно тя
отново протегна ръка почти разсеяно и хвана между палеца и показалеца си друга тънка
нишка звездна светлина.
Издърпа я със същата лекота като първата и извърши подобна манипулация и с нея. Нещо
в движението и отново ми се стори познато, но не се сещах какво точно.