Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
И тъй като бяхме приключили с дебненето в гората, започнах да свиря. Цял ден не правих
почти нищо друго. Беше минал почти цял месец, откакто за последен път бях свирил, и това
ми липсваше повече, отколкото можете да си представите.
В началото си мислех, че Темпи не се интересува от музиката ми. Освен че някак си го
бях обидил, когато преди известно време бях запял, той винаги напускаше лагера, щом
извадех лютнята си. Сетне обаче забелязах, че ме наблюдава,
обикновено скрит от погледа ми. Щом като обърнах внимание на това, открих, че той
неизменно ме слуша, докато свиря. Стоеше неподвижен като камък с широко отворени очи
като на бухал.
На третия ден Хеспе почувства, че кракът и вече може да понесе малко ходене. Така че
трябваше да решим какво да вземем с нас и какво да оставим.
Нямаше да е толкова трудно, колкото би могло да се очаква. По-голямата част от
оборудването на бандитите беше разрушено от светкавицата, от падналото дърво или от
излагането на бурята. Но все още имаше някои ценни неща, които можеха да бъдат спасени
от разрушения лагер.
Не можехме да претърсим палатката на водача на бандитите, защото тя беше смазана под
един от огромните клони на падналия дъб. Клонът бе дебел над шейсет сантиметра и беше
по-голям от повечето дървета.
Все пак на третия ден най-сетне успяхме да го окастрим достатъчно, за да го изтърколим
встрани от останките на палатката.
Нямах търпение да погледна по-отблизо тялото на водача, защото нещо в него не ми
даваше покой от мига, в който го бях зърнал. Освен това, погледнато от по-практичната
страна, знаех, че металната му ризница струва поне дванайсет таланта.
Но така и не открихме никаква следа от водача. Това доста ни озадачи. Мартен беше
открил само едни следи, които водеха извън лагера — тези на избягалия часови. Никой от
нас нямаше представа къде може да се е дянал водачът.
Това беше неприятна изненада за мен, тъй като исках да погледна по-отблизо лицето на
мъжа. Дедан и Хеспе смятаха, че той просто се е измъкнал в хаоса, последвал падането на
светкавицата, може би като е минал по потока, за да не оставя следи.
Когато обаче не намерихме тялото, Мартен започна да става видимо неспокоен. Той
мърмореше нещо за демони и отказваше да се приближи до останките. Мислех си, че е
просто суеверен глупак, но не мога да отрека, че липсата на тяло доста разстрои и мен
самия.
В унищожената палатка намерихме маса, походно легло, бюро и два стола — всички те
натрошени и неизползваеми. Върху натрошеното бюро имаше някакви листове, които много
бих искал да прочета, но бяха прекарали твърде много
мастилото се беше разтекло. Освен това имаше и тежка кутия от твърдо дърво, малко по-
голяма от самун хляб. Върху капака бе инкрустиран семейният герб на Алверон и тя беше
здраво заключена.
Хеспе и Мартен признаха, че притежават известни умения в боравенето с ключалки, и
тъй като бях любопитен какво има вътре, им позволих да се опитат да я отворят, стига да не
повредят ключалката. И двамата дълго се мъчиха да отключат кутията, без да постигнат
какъвто и да е успех.
След като внимателно я бърника в продължение на двайсетина минути, Мартен вдигна
ръце.
— Не мога да измисля как да я отворя — рече той, протегна се и сложи ръце на кръста
си.
— Може да опитам и аз — предложих.
Бях се надявал, че някой от тях ще намери начин да я отвори. Отварянето на ключалки не
е умение, с което един арканист може да се гордее. То не пасваше на репутацията, която се
опитвах да изградя.
— Така ли? — повдигна вежди Хеспе. — Ти наистина си младият Таборлин.
Сетих се за историята, която Мартен бе разказал преди няколко дни.
— Разбира се — засмях се аз, след което извиках: „Едро!“ в стил „Таборлин Великия“ и
ударих с ръка по кутията.
Капакът се отвори.
Бях изненадан точно толкова, колкото и всички останали, но успях добре да прикрия
учудването си. Очевидно Хеспе или Мартен действително бяха отворили ключалката, но
капакът бе заял. Вероятно се бе издул от дългото стоене на влага. Когато го ударих, той
просто се освободи.
Но те не знаеха това. Лицата им изглеждаха така, все едно някой е създал злато пред
очите им. Дори и Темпи повдигна вежди.
— Добър номер, Таборлин — похвали ме Хеспе с такова изражение, сякаш не беше
сигурна дали не се шегувам с тях.
Реших да си държа езика зад зъбите и прибрах обратно в джоба на плаща си
импровизираните инструменти за отваряне на ключалки. Щом щях да съм арканист, поне
щях да бъда знаменит арканист.
Като се постарах да си придам важен и могъщ вид, повдигнах капака и погледнах в
кутията. Първото нещо, което видях, беше едно дебело, сгънато парче хартия. Извадих го.
— Какво е това? — попита Дедан.
Вдигнах го, за да го видят всички. Беше подробна карта на заобикалящата ни местност,
на която бе изобразен не само виещият се кралски път, но и близките ферми и потоци.
Кросон, Фенхил и „За няколко пенита“ бяха означени в западната част на пътя.