Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
Двама от другарите му се изправиха, опитвайки се да го издърпат обратно под дървената
ограда. Ножът ми се вдигна и спусна и единият от тях се строполи на земята още преди да
успее да вдигне ръце към кървящото си лице.
— Господи! — сподавено смотолеви Мартен. — Мили господи!
Допрях ножа до гърлото на часовия и огледах лагера. Боеспособността им се пропукваше
и те започваха да изпадат в паника. Единият от ранените продължаваше да крещи високо и
пронизително
Видях, че един от стрелците с лък претърсва със суров поглед хребета. Прекарах ножа
през гърлото на часовия, но сякаш нищо не се случи. Тогава стрелецът смутено докосна с
ръка гърлото си. Ръката му се изцапа с кръв. Очите му се разшириха и той закрещя. Захвърли
лъка си и се затича към другия край на ниската стена и след това обратно. Опитваше се да
избяга, но не знаеше накъде.
Сетне възвърна хладнокръвието си и започна отчаяно да оглежда хребета около целия
лагер. Не даваше никакви признаци, че ще падне. Намръщих се, отново допрях ножа към
гърлото на мъртвия часови и натиснах силно. Ръцете ми трепереха, но ножът бавно започна
да се движи, сякаш режех леден блок. Пръстите на стрелеца се вкопчиха в гърлото му и
между тях бликна кръв. Той се олюля, спъна се и падна в единия огън. Мъжът размаха бясно
ръце и разхвърля навсякъде горящи въглени, като така само увеличи всеобщата бъркотия.
Тъкмо се опитвах да реша къде да нанеса следващия си удар, когато в небето проблесна
нова светкавица и освети тялото до мен. Дъждът се смесваше с кръвта, която беше
навсякъде. Ръцете ми бяха почернели от нея. Тъй като нямах желание да осакатя ръцете му,
го обърнах по корем и с мъка свалих ботушите му. След това се съсредоточих отново и
прерязах дебелите сухожилия над глезените и зад колената. Това осакати още двама мъже.
Но ножът се движеше все по-бавно и от напрягането почувствах болки в ръцете. Трупът беше
отлична връзка, но разполагах единствено с енергията на собственото си тяло. При тези
условия се чувствах така, сякаш режа дърво, а не плът.
Бяха минали не повече от една-две минути, откакто лагерът беше вдигнат под тревога.
Изплюх се и спрях за момент, за да починат треперещите ми ръце и изтощеният ми ум.
Погледнах надолу към лагера, към суматохата и паниката, които бях създал.
От голямата палатка под дъба излезе мъж. Той беше облечен различно от останалите.
Носеше плетена ризница от лъскав метал, която му стигаше почти до коленете, а върху
главата имаше кожен шлем. Отправи се с безстрашна елегантност към възцарилия се хаос и
обхвана случващото
не можех да чуя заради шума от дъжда и гръмотевиците. Хората му се успокоиха, върнаха се
на позициите си и взеха в ръце лъковете и мечовете си.
Докато го наблюдавах как крачи през лагера, внезапно си припомних… нещо. Той
стоеше изправен в цял ръст, без да си прави труда да се прикрива зад някоя от стените.
Махна на хората си и нещо в жеста му ми се стори ужасно познато…
— Квоте — изсъска Мартен и когато вдигнах поглед, видях, че следотърсачът е опънал
тетивата на лъка до ухото си. — Мога да стрелям по шефа им.
— Стреляй.
Лъкът му изсвистя и стрелата се заби в горната част на бедрото на мъжа, пробивайки
ризницата, крака му и бронята. С крайчеца на окото си забелязах Мартен да изважда нова
стрела и с плавно движение да я слага на тетивата, но преди да успее да я изстреля, видях, че
водачът на бандитите се наведе. Не се приведе ниско като от внезапна болка, а просто
наклони глава, за да погледне стрелата, пробила крака му.
След като я оглежда внимателно за миг, той я сграбчи в юмрука си и отчупи перото и.
Сетне протегна ръка към задната страна на бедрото си и издърпа стрелата от крака си.
Замръзнах, когато той погледна право към нас и посочи местоположението ни с ръката, в
която държеше счупената стрела. Раздаде кратки команди на хората си, хвърли стрелата в
огъня и грациозно се отправи към другия край на лагера.
— Велики Техлу, простри крилете си над мен — прошепна Мартен и ръката му се
отдръпна от тетивата на лъка. — Защити ме от демоните и от създанията, които крачат в
нощта.
Единствено това, че бях дълбоко в „сърцето от камък“, ми помогна да не реагирам по
същия начин. Обърнах се към лагера точно навреме, за да видя как към нас се насочва малка
гора от лъкове. Наведох глава, ритнах вцепенения следотърсач и го съборих в момента, в
който над главите ни започнаха да свистят стрели. Той се претърколи и стрелите от кочана
му се разпръснаха по калния склон.
— Темпи? — повиках аз.
— Тук — обади се той някъде откъм лявата ми страна. — Аеш. Няма стрели.
Още стрели изсвириха над главите ни и няколко от тях се забиха в дърветата. Скоро щяха
да налучкат разстоянието и да изстрелват стрелите си под ъгъл, така че да падат върху
главите ни. Със спокойствието на балон, който се издига към повърхността на езеро, в ума