Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
езика. Жените обучават на летхани. Аз не съм такъв. Това е част от цивилизацията, а ти си
варварин. Лека тъга. Но ти искаш да си цивилизация. И имаш нужда от летхани.
— Обясни ми — помолих го аз. — Ще се опитам да те разбера.
Той кимна.
— Летхани е да се правят правилните неща.
Изчаках го нетърпеливо да продължи. След минута той направи жест „безсилие“.
— Сега ти задавай въпроси. — Той си пое дълбоко дъх
правят правилните неща.
Опитах се да се сетя за някой типичен пример за нещо добро.
— Значи летхани е да дадеш на гладно дете да яде храна.
Той направи неуверено движение, което означаваше „да и не“:
— Летхани не е да направиш нещо. Летхани е нещото, което ни показва.
— Летхани означава правила? Закони?
Темпи поклати глава.
— Не. — Той махна към гората около нас. — Законът е отвън, той ни контролира. Той
е… като желязото в устата на коня и връвта за главата. Въпросителна.
— Мундщук и юзда? — предположих аз и направих движение, все едно завъртам главата
на кон с поводите.
— Да. Мундщук и юзда. Той ни контролира отвън. Летхани… — той посочи между очите
си и след това към гърдите си — … живее вътре. Летхани помага да решиш. Законът е
създаден, защото мнозина не разбират летхани.
— Значи с летхани на човек не му е нужно да спазва закона?
Последва пауза.
— Може би. Безсилие. — Той извади меча си и го вдигна успоредно на земята, с
режещата част нагоре. — Ако беше малък, вървенето по този меч щеше да е като летхани.
— Защото е болезнено за краката? — попитах аз, опитвайки се малко да разведря
настроението. Веселост.
— Не. — Гняв. Неодобрение. — Трудно за вървене. Лесно за падане настрани. Трудно за
оставане.
— Летхани е нещо твърде праволинейно?
— Не — отсече Темпи и направи пауза. — Как се казва, когато има много планина и
само един път за вървене?
— Проход?
— Проход — кимна Темпи. — Летхани е като проход в планините. Проходът е лесният
път през тях. Единственият път през тях. Но е трудно да го видиш. Пътят, който е лесен,
много често не преминава през планините. Понякога не води до никъде. Умираш от глад или
падаш в дупка.
— Значи летхани е правилният път през планините.
— Частично съгласие. Вълнение. Това е правилният път през планините. Но летхани е и
това да знаеш правилния път. И двете. А планините не са просто планини. Планините са
всичко.
— Значи летхани е цивилизацията.
Последва нова пауза. Да и не.
Замислих се отново над думите му, че наемниците трябва да учат летхани два пъти.
— Летхани воденето на бой ли е? — попитах аз.
— Не.
Той каза това с такава убеденост, че трябваше да го попитам обратното, за да съм
сигурен, че съм го разбрал.
— Летхани не е воденето на бой?
— Не. Онзи, който знае летхани, знае кога да се бие и кога — не. Много важно.
— Днес летхани каза ли ти да се биеш? — реших да сменя посоката аз.
— Да. Да покажа, че адемците не се страхуват. За варварите знаем, че да не се биеш е
страхливост. Страхливецът е слаб. Не е добре те да мислят така. Затова, когато гледат
мнозина, се биеш. Така им показваш, че един адемец се равнява на много.
— А ако бяха спечелили?
— Тогава варварите щяха да знаят, че Темпи не се равнява на много. Лека веселост.
— Ако те бяха спечелили, тогава днешната битка нямаше да е летхани?
— Не. Ако паднеш и си счупиш крака в планинския проход, това все още е проход. Ако се
проваля, докато следвам летхани, това все още е летхани. Сериозно. Затова разговаряме сега.
Днес. С твоя нож. Това не беше летхани. Не беше правилното нещо.
— Страхувах се, че ще те наранят.
— Летхани не пуска корени там, където има страх — каза той така, сякаш рецитираше.
— Летхани би ли позволил да бъдеш наранен?
— Може би — сви рамене той.
— Част от летхани ли е да бъдеш… Подчертаване. Наранен?
— Може би не. Но те не го направиха. Да извадиш нож пръв, не е летхани. Ако спечелиш
и си първият, извадил нож, тогава не печелиш. Голямо неодобрение.
Не можех да разбера какво има предвид с последните си думи.
— Не разбирам — признах аз.
— Летхани е правилното действие. Правилният начин. Правилното време. — Лицето на
Темпи внезапно просветна. — Старият търговец — каза той с видим ентусиазъм, — от
историята с денковете. Как е думата?
— Калайджията?
— Да. Калайджията. Как трябва да се отнасяш с такива хора?
— Как? — знаех отговора, но исках да видя какво ще каже адемецът.
Той ме погледна и притисна пръсти един към друг. Раздразнение.
— Трябва да бъдеш любезен и да им помагаш. И да говориш добре. Винаги да си
възпитан. Винаги.
— И ако ти предложат нещо, трябва да обмислиш дали да го купиш — кимнах аз.