Патриотични игри

Клэнси Том

Джек влезе в отопленото здание на Лийхи Хол и затича нагоре по стълбите към кабинета си, като се смееше на себе си заради абсурдната награда, която висеше на рамото му. Роби седеше срещу бюрото му.

— Какво, по дяволите, е това? — попита пилотът.

Джек обясни, докато слагаше книгите си на бюрото. Роби започна да се смее.

— Приятно е, че хлапетата могат да се поотпуснат малко и по време на изпитната сесия. Какво ново при теб? — попита приятеля си Джек.

— Е, отново съм шофьор на „Томкат“ — съобщи Роби. — Карах четири часа през уикенда. О,

Господи! Джек, без майтап, накарах тоя самолет да проговори. Излетях над морето, ускорих до 1,4 мах*, направих зареждане във въздуха, след това се върнах за няколко симулирани кацания на палуба и…страхотно беше, Джек — завърши пилотът. — Още два месеца и отново ще бъда там, където ми е мястото.

[* Числото Мах — отношението на скоростта на самолет спрямо скоростта на звука. 1 мах се равнява на скоростта на звука. — Б.пр.]

— Толкова много време, Роб?

— Пилотирането на такъв самолет не е лесно, в противен случай няма да се нуждаят от хора с моя калибър — сериозно обясни Джексън.

— Сигурно с много трудно човек да е скромен като теб.

Преди Роби да успее да отговори, на вратата се почука и някакъв човек надникна през вратата.

— Доктор Райън?

— Да, влезте.

— Аз съм Бил Шоу. От ФБР. — Мъжът влезе и показа личната си карта. Беше висок колкото Роби, слаб, на около четиридесет и пет години. Очите му бяха вдлъбнати като на енот — може би вследствие на шестнадесетчасови работни дни. Беше добре облечен и изглеждаше много сериозен. — Дан Мъри ме помоли да ви се обадя.

Райън стана, за да се ръкува с него.

— Това е майор Джексън.

— Здравейте — подаде ръка и Роби.

— Надявам се, че не прекъсвам важен разговор.

— Съвсем не — и двамата приключихме с преподаването за днес. Сядайте. С какво мога да ви бъда полезен?

Шоу погледна към Джексън, но не каза нищо.

— Е, щом трябва да си поговорите, мога да се разкарам. Ще отскоча до офицерския клуб…

— Спокойно, Роб. Мистър Шоу, намирате се между приятели. Да ви предложа нещо?

— Не, благодаря. — Агентът от ФБР дръпна стола до вратата. — Работя в групата за борба с тероризма към централата на ФБР. Дан ме помоли да…е, нали знаете, че АОЪ измъкнаха своя човек Милър от ръцете на полицията.

Сега Райън стана напълно сериозен.

— Да, чух това по телевизията. Имате ли някаква представа къде може да са го завели?

Шоу поклати глава.

— Те просто изчезнаха.

— Голяма операция — отбеляза Роби. — Избягаха в морето, нали? Може би някой кораб ги е взел? — Забележката му привлече един остър поглед. — Виждате ли униформата ми, мистър Шоу? Изкарвам си хляба там, във водата.

— Не сме сигурни, но това е една от възможностите.

— Какви кораби е имало там по това време? — попита Джексън. Вълнуваше го не толкова дали са нарушени законите, а липсата на морска етика.

— В момента този въпрос се обсъжда.

Джексън и Райън се спогледаха. Роби измъкна една пура и я запали.

— Миналата седмица ми се обади Дан. Той с малко… е, определено само малко загрижен за това, че АОЪ могат

да… е, нямат много основания да ви обичат, доктор Райън.

— Дан казваше, че нито една от тези групи не е действала тук — предпазливо каза Райън.

— Точно така — кимна Шоу. — Не се е случвало подобно нещо тук. Предполагам, Дан ви е обяснил защо. За съжаление ИРА-Извънредни продължава да получава пари оттук, не много, но получава. Снабдяват ги с оръжие. Имаме основания да смятаме, че разполагат с ракети земя-въздух…

— Какво? Дявол да го вземе! — рязко завъртя глава Джексън.

— Станаха няколко кражби на ракети „Редай“ — онези преносимите, дето сега излизат от въоръжение в армията. Откраднати бяха от две хранилища на Националната гвардия. Това не с нищо ново. Ирландската полиция е залавяла картечници М-60, които са стигнали до Ълстър по същия начин. Били са или откраднати, или закупени от някои продажни сержанти снабдители. Осъдихме няколко от тях миналата година. Армията възприе нова система за котрол над тези неща. Открита е само една ракета. Хората на ИРА опитали да свалят един хеликоптер на британската армия. Тук вестниците не писаха за случая, и то най-вече защото онези не улучили, и англичаните успяха да го потулят. Но както и да е — продължи Шоу, — ако се опитат да проведат истинска терористична акция тук, местните им източници на пари и оръжия вероятно доста ще пресъхнат. ИРА знае това, логично е и АОЪ да го знае.

— Добре — каза Джек. — Те никога не са действали тук, но Мъри ви е помолил да ме предупредите. Защо?

— Няма никакви основания. Ако не беше Дан, аз нямаше да бъда тук, но той е много опитен агент и искаше да сподели опасенията си с вас. Дори по-скоро това е застраховане, нещо като проверка на гумите на колата преди дълъг път.

— Тогава какво, по дяволите, ми разправяте? — сопна се Райън.

— АОЪ се потопиха — разбира се, това още нищо не означава. Странен е начинът, по който изчезнаха. Проведоха доста смела операция и — той щракна с пръсти — се скриха.

— Разузнаване — промърмори Джек.

— Какво искате да кажете? — попита Шоу.

— Станало е отново. Акцията, на която попречих в Лондон, беше организирана в резултат на много добра разузнавателна информация. И сега е така, нали? Преместването на Милър е било пазено в тайна, но лошите са пробили охраната, нали?

— Честно казано, не зная подробностите, но вие сякаш доста добре сте схванали ситуацията — съгласи се Шоу.

Джек взе един молив и започна да го върти с пръстите на лявата си ръка.

— Знаем ли с кого бихме си имали работа тук?

— Те са професионалисти. Това е в минус за англичаните и за ирландската полиция, разбира се, но е голямо предимство за вас.

— Как така? — попита Роби.

— Разногласието им е мистър Райън е повече или по-малко на лична основа. Предприемането на действия срещу него би било непрофесионално.

— С други думи — каза пилотът, — като казвате на Джек, че няма основания истински да се притеснява, вие залагате на „професионалното“ поведение на терористите.