Патриотични игри

Клэнси Том

— Зная за какво мислите, лейтенант — каза Брекенридж. — Хей, майорът каза, че според човека от ФБР нищо няма да се случи, нали?

— Да.

— Значи вие просто трябва да се застраховате?

— Каза и това — отговори Райън.

— Вижте, сър, разполагаме с разузнавателни доклади. Така е. Откакто онези рокери се вмъкнаха тук, получаваме данни от полицията и от ФБР, а и от някои други места — дори от бреговата охрана. Някои от техните хора идват тук, за да се обуча ват в стрелба. Заради наркотиците. Аз ще се ослушвам — увери го Брекенридж.

„Информация. Всичко е борба за информация.

Човек трябва да знае какво става, ако иска да направи нещо.“ Джек се обърна и погледна към Джексън, докато вземаше решението, което се беше опитвал да избегне след завръщането си от Англия. Все още пазеше телефонния номер в канцеларията си.

— А какво ще стане, ако ви кажат, че онези рокери се връщат? — с усмивка попита Райън.

— Ще им се иска никога да не са си го помисляли — сериозно отговори старшината. — Това с територия на Американските военноморски сили, охранявана от морската пехота на САЩ.

„Така се казва и онази мелодия“ — помисли си Райън.

— Е, благодаря ти, Патлак. Няма да ти се пречкам повече.

Брекенридж ги изпрати до вратата.

— Утре в шестнадесет часа, лейтенант. А вие, майор Джексън?

— Предпочитам ракетите и оръдията, Патлак. По-безопасно е. Довиждане.

— Довиждане, сър.

Роби отиде с Джек до канцеларията му. Щяха да пропуснат ежедневното си питие. Джексън трябваше да напазарува някои неща на път за вкъщи. След като приятелят му си тръгна, Джек гледа телефона си в продължение на няколко минути. Въпреки желанието си да се добере до информация за АОЪ, беше избягвал това обаждане. Но вече не ставаше дума само за любопитство. Райън отвори бележника с телефонните номера и обърна на буква Г. Можеше да се свърже директно. Пръстите му с нежелание натискаха всеки бутон.

— Мисис Къмингс на телефона — отговори един глас след първото иззвъняване. Джек пое дълбоко дъх.

— Здравей, Нанси, обажда се доктор Райън. Шефът там ли е?

— Ще проверя. Можете ли да почакате за момент?

— Да.

Телефонът им нямаше музикална пауза и Райън чуваше само приглушеното пращене в слушалката. „Дали не греша?“ — питаше се той. Не знаеше.

— Джек? — обади се познат глас.

— Здравейте, адмирале.

— Как е семейството?

— Благодаря, добре, сър.

— Отминаха ли всичките вълнения?

— Да, сър.

— Разбрах, че жена ти очаква бебе. Честито.

„И как разбрахте това, адмирале?“ — помисли си Райън. Не беше нужно да пита. Директорът на разузнаването трябваше да знае всичко и имаше най-малко един милион начина да разбере това.

— Благодаря ви, сър.

— Е, с какво мога да ти бъда полезен?

— Адмирале, аз… — Джек се поколеба. — Искам да разгледам материали за онези от АОЪ.

— Да, очаквах това. На бюрото ми има доклад на групата за борба с тероризма към ФБР, а напоследък координираме дейностите си и със Специалните сили на Англия. Ще се радвам да те видя тук, Джек. Може би дори за по-дълго. Мислил ли си върху нашето предложение след разговора ни? — невинно попита Гриър.

— Да, сър, мислих, но…е, зает съм до края на учебната година. — Джек се опитваше да печели време. Не желаеше да отговаря на този въпрос. Ако се наложеше, щеше да отговори отрицателно, а е това

унищожаваше шанса си да проникне в Ленгли.

— Разбирам. Не бързай. Кога искаш да наминеш?

„Защо ме улесняваш толкова?“

— Мога ли да дойда утре сутрин? Първият ми час започва чак в два следобед.

— Няма проблеми. Ще те очакват на главния вход в осем сутринта. До утре.

— Довиждане, сър. — Джек затвори телефона.

„Е, оказа се лесно. Твърде лесно. Какво ли е намислил?“ Отхвърли тази мисъл. Искаше да види с какво разполага ЦРУ. Може да имат материали, които ФБР не притежават; или най-малкото щеше да събере повече данни.

Въпреки всичко пътуването до дома му беше изпълнено с тревоги. Джек гледаше в огледалото си за обратно виждане, защото си спомни, че напусна академията по обичайния път. Най-неприятното беше, че наистина виждаше познати коли — проблемът за пътуването до работа всеки ден по едно и също време. Разпозна най-малко двадесетина коли. Видя дамата, която караше своя форд „Камаро Z-28“. Може би беше секретарка, твърде добре се обличаше. След това и онзи млад адвокат с беемвето — Райън смяташе, че по колата можеше да се съди, че е адвокат. Питаше се, как е определил какви са хората, с които пътува по едно и също време? „Ами ако се появи нова кола? — помисли си той. — Ще познаеш ли кой е терорист?“ Нямаше да може, знаеше го. Милър, независимо от заплахата, изписана на лицето му, би изглеждал съвсем обикновен, ако си сложи вратовръзка и сако: просто държавен служител, пробиващ си път по шосе 2 към Анаполис.

— Параноя, всичко това е параноя — измърмори Райън. Още малко, и ще започне да проверява задната седалка, преди да се качи в колата, за да види дали някой не се крие там е пистолет и примка, както е по телевизията! Чудеше се дали всичко това не е едно глупаво, налудничаво губене на време. Ами ако Дан Мъри само си внушава или просто е решил да бъде предпазлив? Вероятно бюрото учеше хората си да внимават с такива неща. Дали беше необходимо да стряска Кати? Ами ако няма нищо?

„Ами ако има?“

„Затова утре отивам в Ленгли“ — каза си Райън.

Изпратиха Сали да си легне в осем и половина, облечена в памучната нощница със заека, и е чорапи, за да й е топло през нощта. Джек смяташе, че е вече голяма за такива неща, но жена му настояваше, защото тя имаше навик нощем да изритва завивките на пода.

— Как мина денят ти? — попита жена му.

— Курсантите ми връчиха медал — отговори той и й разказа. Накрая извади Ордена на Пурпурната мишена от куфара си. Кати се развесели, но усмивката й угасна, когато чу за посещението на Шоу от ФБР. Джек внимаваше да не се изпусне.

— Значи той смята, че няма да има проблеми? — обнадеждена запита тя.

— Не можем обаче да го пренебрегнем.

Кати се извърна за момент. Не знаеше какво да мисли при тази нова информация.

„Разбира се — помисли си съпругът й, — аз също не зная.“

— Какво ще правим? — попита накрая тя.

— Най-напред ще се обадя до фирма за алармени инсталации, за да монтират една в къщата. Освен това вече сглобих пушката и е заредена…

— Не, Джек, не в тази къща, не, когато Сали е тук — прекъсна го Кати.