Патриотични игри

Клэнси Том

— Та както казах, откъде получавате информацията си?

— Малко от англичаните — всъщност от ИРА чрез англичаните. Някои нови неща от италианците…

— Италианците? — За момент Райън беше изненадан, но след това осъзна какъв е намекът. — Е, да, те имат доста хора в страната на пясъчните дюни, нали?

— Един от тях е разпознал твоя приятел Шон Милър предишната седмица. Слизал е от кораб, който съвсем като по чудо е бил в Ламанша на Коледа — каза Гриър.

— Но не знаем къде е той сега?

— Тръгнал е на юг с неизвестен брой съмишленици — усмихна се Кантор. — Разбира се, цялата страна се намира южно от Средиземно море, така че това не ни помага много.

— ФБР

имат всичко, което и ние. А също и англичаните — каза Гриър. — Не е много, по сме оставили една група хора да се занимават.

— Благодаря ви, че ми давате възможност да видя тези неща, адмирале.

— Не правим това с благотворителна цел, доктор Райън — изтъкна адмиралът. — Надявам се, че ще можете да намерите полезни за вас неща. Но те не са безплатни. Ако желаете да започнете да работите за нас, към края на деня ще станете служител на управлението. Можем дори да ви уредим разрешително за притежаване на оръжие от федералните власти.

— Вие как разбрахте…

— Такава ми е работата, синко. — Възрастният човек му се усмихна. Райън изобщо не смяташе, че ситуацията е смешна, но призна, че адмиралът го бис по точки.

— Кога мога да започна?

— Какъв е графикът ти?

— Ще го променя — предпазливо каза Джек. — Мога да идвам във вторник сутринта и предполагам, че ще работя по един цял ден в седмицата и два дни до половината. Сутрин. Повечето от часовете ми са следобед. Семестриалната ваканция наближава и тогава мога да дойда за цяла седмица.

— Много добре. Можете да уточните подробностите с Марти. Радвам се, че си при нас, Джек.

Джек се ръкува още веднъж е него.

— Благодаря ви, сър.

Гриър изчака вратата да се затвори, преди да се върне на бюрото си. Почака няколко секунди, за да позволи на Кантор и Райън да завият зад ъгъла, а след това излезе и отиде в канцеларията на директора на ЦРУ, която се намираше в ъгъла.

— Е? — попита съдията Артър Мур.

— Вече е наш — докладва Гриър.

— Какво става с разследванията около него?

— Чист е. При сделките на борсата преди няколко години с бил малко по-ловък, но, по дяволите, трябвало с да бъде точно такъв.

— Нищо незаконно? — попита съдията Мур. ЦРУ не се нуждаеше от хора, които може да бъдат разследвани от комисията за ценните книжа и борсите. Гриър поклати глава.

— Не. Просто с действал много умно.

— Чудесно. Но не трябва да получава никаква друга информация освен онази за терористите, докато не свършат процедурите по разследването му.

— Добре, Артър.

— И моите заместник-директори не са хора, които се занимават с вербуване — изтъкна директорът.

— Трудно ти е да понесеш всичко това. Нима бутилка уиски се отразява толкова зле на банковата ти сметка?

Съдията се засмя. Гриър се беше хванал на този бас в деня, когато Милър беше измъкнат от полицейската охрана. Мур не обичаше да губи — преди да стане юрист, беше работил като съдебен адвокат, но се радваше, че заместник-директорът му усеща нещата.

— Наредил съм на Кантор да му извади разрешително за пистолет — добави Гриър.

— Сигурен ли си, че това е добра идея?

— Мисля, че да.

— Значи е решено? — тихо попита Милър.

О’Донъл погледна към по-младия мъж. Той знаеше защо беше съставен планът и го смяташе за добър и ефективен. Именно в дързостта му се криеше неговото великолепие. Но Шон беше допуснал лични чувства да повлияят на преценките му. Това не беше много добре.

Обърна се към прозореца. Френската провинция на девет хиляди метра под самолета беше тъмна. Всичките онези мирни хора спят по домовете си спокойни и сигурни. Летяха с късен,

почти празен самолет. Стюардесата спеше няколко реда по-назад и наоколо нямаше никой, който да чуе какво си говорят. Виенето на реактивните двигатели би обезвредило всякакви подслушващи устройства, а и те много внимателно прикриха следите си. Първият им полет беше до Букурещ, след това до Прага, Париж, а сега летяха към дома си в Ирландия. Имаха само френски входни визи. О’Донъл беше дотам предпазлив, че дори си водеше записки от фиктивните делови срещи във Франция. Сигурен беше, че ще минат през митницата без проблеми. Беше късно, а и чиновниците от службата за паспортни проверки трябваше да си тръгват от работа след кацането на този самолет.

Шон имаше съвсем нов паспорт, разбира се, с печати само от последното летище. Очите му сега бяха кафяви, защото си беше поставил някакви контактни лещи, косата му беше е различен цвят, сресана по нов начин, добре оформената му брада напълно променяше формата на лицето му. Шон мразеше брадата, защото го сърбеше. О’Донъл се усмихна с лице към тъмнината навън. Е, ще трябва да свикне е това.

Шон не каза нищо. Облегна се и се престори, че чете списанието, което намери в джоба на седалката. Преструваше се, че е спокоен, и това радваше шефа му. Младежът беше преминал с хъс опреснителния курс на обучение — свали излишното тегло, запозна се с оръжията, разговаряше с офицери от разузнаването на други светлокожи нации и слушаше коментарите им за провалилата се операция в Лондон. Тези „приятели“ бяха изключили фактора късмет и изтъкваха, че е била необходима още една кола, за да се осигури успех. Шон прояви учтивост — през цялото време мълча и слуша. А сега чакаше решението за предложената от него операция. Вероятно младежът беше научил някои неща в опя английски затвор.

„Да.“

Райън подписа формуляра, с което потвърди получаването на количката с информация. Отново се намираше в малката си канцеларийка, в която беше работил миналото лято. Стаята, без прозорци, с размерите на гардероб, се намираше на третия етаж и главната сграда на ЦРУ. Бюрото беше от най-малките, които се произвеждаха за канцеларии — направено в работилницата на някой федерален затвор, а въртящият се стол — евтин. Шикозна обстановка според разбиранията на ЦРУ.

Куриерът натрупа документите в края на бюрото на Райън и изтика количката от стаята. Джек започна работа. Свали капака от стиропорната чаша с кафе, купено от барчето зад ъгъла, изсипа цялото пакетче сметана и две пликчета захар и ги разбърка е молива, както обикновено. Този негов навик жена му ненавиждаше.

Купчината беше висока около двадесет сантиметра. Папките се намираха в големи пликове и на всеки от тях беше отпечатан код от букви и цифри. Папките, които извади от най-горния плик, имаха червена лента, за да се знае, че съдържат важни документи — означенията бяха направени така, че да бъдат забелязвани, да изпъкват. Папки като тази трябваше да бъдат заключвани в сигурни сейфове всяка вечер, да не остават по бюрата, където някой може да ги види. Листата във всяка папка бяха номерирани и прикачени с щипки. Корицата на първата папка носеше кодовата си дума, ясно напечатана върху хартиен етикет: ВЯРНОСТ. Райън знаеше, че кодовите думи се даваха произволно от компютър, и се чудеше колко подобни имена и папки има тук и дали речникът на английския език в паметта на компютъра е сериозно изчерпан поради елиминирането на думи за хилядите секретни папки, които се намираха в шкафовете по цялата сграда. Поколеба се за момент, преди да я отвори, сякаш, ако направеше това, окончателно ще се обрече на ЦРУ, сякаш първата стъпка още не беше направена…