Патриотични игри
Шрифт:
— Благодаря, Патлак. И аз съм виждал една от дъщерите ти из академията. Красавица, но no-голяма. Чувам, че е сгодена за един курсант.
— Да, сър. Това е най-малката — каза Брекенридж с глас вече на баща, а не на морски пехотинец. — Последната от трите ми дъщери. Ще се жени на…
Райън почти подскочи от изненада, когато в краката му започнаха да експлодират бомбички. Понечи да се обърне, но Брекенридж му изкрещя:
— Ето, ето я мишената!
Една лампа светна и озари мишена на петдесетина метра с формата на силует. Някъде дълбоко в себе си Джек знаеше, че това е изпитание, но му беше все едно. Пистолетът се вдигна леко и сякаш сам се насочи към хартиената мишена.
— Господи, старшина! — Райън почти извика.
Включиха се и останалите лампи. Стаята смърдеше на барут и по пода бяха разхвърляни хартии от бомбичките. Джек видя, че Роби стои в безопасност до вратата, а Брекенридж се намираше зад него, готов да грабне ръката на Райън, в случай че се опита да направи някоя глупост.
— Освен всичко друго работя и като инструктор за градската полиция в Анаполис. Знаете ли колко трудно се симулира на стреса от бойна ситуация. Аз съм измислил този номер. Е, нека видим мишената. — Брекенридж натисна бутона и невидим електродвигател завъртя макарата за коридор 4.
— По дяволите! — изръмжа Райън, като видя мишената.
— Не е лошо — отсъди Брекенридж. — Имаме четири попадения в хартията. Две са в бялото, две в черното и две в гърдите. Вашата мишена е повалена, лейтенант, и е ранена лошо.
— Два куршума от общо пет — трябва да са били последните два. При тях се успокоих и оставих малко повече време.
— Забелязах — кимна Брекенридж. — Първият ви куршум беше насочен високо нагоре и вляво и пропусна мишената. Следващите два попаднаха тук и тук. Но последните два бяха точно където трябва. Не е зле, лейтенант.
— В Лондон се справих доста по-добре. — Не беше съвсем убеден в думите си. Двете дупки извън черния сектор му се присмиваха, а един куршум дори не беше намерил целта…
— В Лондон, ако телевизията е представила нещата вярно, сте имали една или две секунди, за да прецените нещата. Това време е важно, защото сте могли да премислите. Убиват толкова много полицаи, защото те не разполагат именно е това малко време, за да помислят, а убийците вече са го сторили. Секундата ви позволява да разберете какво става, да изберете целта си и да решите какво ще нравите. Аз ви накарах просто да преминете през всичките тези три етапа наведнъж. Първият ви куршум отиде встрани. Вторият и третият бяха по-добри, а последните два са толкова добри, че повалиха целта на земята. Не е зле, синко. Постигнахме резултата на един добре обучен полицай, но трябва да станете още по-добър.
— Какво искате да кажете?
— Задачата на полицая е да пази реда. Вашата е да останете жив, а то е малко по-лесно. Това е добрата страна. Лошата е, че онези няма да ви дадат две секунди за размисъл, освен ако вие не ги накарате или ако не сте истински късметлия. — Брекенридж покани двамата да го последват в канцеларията му. Старшината се строполи на евтиния въртящ се стол. И той като Джексън пушеше пури. Запали. Беше по-добра от пурите на Джексън, но и тя усмърдя стаята.
— Трябва да правите две неща. Първо: искам да ви виждам тук всеки ден и да изстрелвате по една кутия патрони 22-и калибър; става въпрос за всеки божи ден през месеца, лейтенант. Трябва да се научите да стреляте по-добре. Стрелбата е като голфа. Ако човек иска да го играе добре, трябва да го прави всеки ден. Вие трябва да се упражнявате и ви е нужен добър преподавател — усмихна се Патлака. — Това не е проблем. Аз ще ви стана. Второ: трябва да печелите време, ако лошите дойдат.
— От ФБР Му казаха да кара колата си като онези от посолството —
— Да, добре е като начало. Същото като във Виетнам — човек не работи по шаблон. А какво ще стане, ако се опитат да ви нападнат у дома?
— Много затънтено място е, Патлак — обади се Роби.
— Имате ли алармена инсталация? — попита Брекенридж.
— Не, по лесно мога да си поставя — отговори Райън.
— Не е лошо. Не знам каква е къщата ви, но ако можете да си извоювате няколко секунди време и ако вземете онази пушка, лейтенант, вие можете да ги накарате да мечтаят никога да не са ви навестявали или най-малкото да ги държите настрана, докато дойде полицията. Както ви казах, играта е: „Да останеш жив.“ А сега разкажете ми за семейството си!
— Жена ми е лекар и е бременна. Малката ми дъщеря…е, предполагам, че сте я видели по телевизията.
— Жена ви умее ли да стреля?
— Мисля, че никога през живота си не е докосвала пистолет.
— Водя и курс по безопасно боравене с огнестрелни оръжия за жени — част от работата ми с местната полиция.
Райън се зачуди как би реагирала Кати на всичко това. Реши да не го мисли сега.
— Според вас какъв пистолет трябва да взема?
— Ако наминете утре, ще ви пробвам с два модела. На вас преди всичко ви е нужно нещо, с което да се чувствате удобно. Не си купувайте „Магнум 44“. Самият аз харесвам автоматичните пистолети. Пружините поемат голяма част от отката, така че с тях по-лесно се свиква. Вие трябва да си вземете нещо, с което е приятно да се стреля, а не да ви бие по ръката и китката. Ако питате мен, аз харесвам „Колт 45“, но съм стрелял с такъв в продължение на двадесет и няколко години. — Брекенридж хвана ръката на Райън и я изви грубо. — Мисля, че ще започна да ви уча с 9-милиметров „Браунинг“. Ръката ви изглежда достатъчно голяма, за да може да го държи както трябва. Пълнителят му е с тринадесет патрона, но с вашата длан можете да го контролирате. И е безопасен. Щом имате дете, лейтенант, трябва да помислите и за безопасността.
— Няма проблеми. Ще го държа на място, където тя не може да стигне. Имаме голям гардероб и ще го съхранявам в него на два метра от земята. Мога ли тук да стрелям и с едрокалибрена пушка?
Старшината се засмя.
— Задната ни стена за спиране на куршумите е от бронирания корпус на тежковъоръжен крайцер. Основно стреляме с куршуми 22-и калибър, но охраната се упражнява с 45-и. Струва ми се, че доста добре познавате стрелбата с ловни пушки. Научите ли се да го правите и е пистолет, ще можете да стреляте с всякакво оръжие. Повярвайте ми, сър, от това си изкарвам хляба.
— Кога искате да идвам?
— Да кажем, към четири следобед.
Райън кимна.
— Добре.
— А за жена ви? Доведете я тук някоя събота. Ще седнем и ще поговорим за пистолети. Много жени просто се боят от шума. Пък и всичките тези глупости по телевизията. Най-малкото можем да я приучим да свикне със стрелбата. Казвате, че е лекар, значи трябва да е доста умна. По дяволите, може дори да й хареса. Ще се изненадате, като разберете колко много от момичетата, които съм обучавал, стават добри стрелци.
Райън поклати глава. Кати никога не се беше докосвала до пушката му и когато той я чистеше, извеждаше Сали от стаята. Джек не се беше замислял много върху това, но нямаше нищо против Сали да не му се пречка. Малките деца и огнестрелните оръжия не са удачна комбинация. Обикновено държеше своя „Ремингтън“ разглобен, а патроните криеше в мазето. Как ли щеше да реагира Кати, ако държи заредена пушка в къщата си?
„Ами ако започнеш да носиш пистолет? Как ще реагира на това? Ами ако онези искат да нападнат и тях?…“